Вместо да търся списък с кафенета в Блекхийт, повечето от които вероятно така или иначе нямат страница в интернет, аз бях потърсила психиатри и намерих само трима, което беше миниатюрна вълна на облекчение сред цунамито ми от паника. Обаче дори и да бяха петдесет, аз съм решена да открия Мариан и да говоря с нея. Трябва да знам какво се е случило между нея и Дейвид и между нея и Адел. Бележките в папката на Дейвид бяха толкова общи. Мариан няма да повдигне обвинение — да повдигне обвинение срещу кого? Срещу него или нея? И за какво?
Нужна ми е цялата ми воля, за да не си купя пакет „Марлборо Лайт“ на гарата. Защо да позволя да ме докарат дотам, че отново да пропуша? Няма да им позволя. На тях. В момента не мога да имам доверие на нито един от двамата. Усещам примките около мен като бодлива тел. Може би новата ми паника е напълно ненужна. Може би Дейвид наистина е лошият в тази история точно както ми казваше Адел. Може би Адел не вижда втора врата, а и дори и да вижда, може би все още не знае нищо. Може би и тя като мен не може да отива много далече. Въпреки всичко може би тя казва истината.
Тази мисъл ми звучи неправдоподобно. Помня студената ѝ ръка и рязкото поемане на въздух, когато се събуждаше на стола в кабинета на Дейвид. Ако не може да отива много далече, защо тогава изобщо да си прави труда с втората врата? Не мога да си представя да прекарам часове в наблюдаване на Лора, без да мога да стигна по-далече от пътеката пред апартаментите ни. Ще е странно. И ще е скучно особено когато първата врата и сама позволява на човек да сънува каквото пожелае.
В онзи ден, когато я намерих в кабинета на Дейвид, тя беше минала през втората врата. Сигурна съм. Но къде беше? Какво е гледала? И защо ме лъже за това? Кракът ми потропва на пода, докато накрая стигаме до Блекхийт и аз изхвръквам от влака, сякаш се опитвам да избягам от себе си.
Вървя бързо по улиците на богат квартал, като от време на време измърморвам извинения, когато се блъскам в колички и разхождащи се пешеходци, но не забавям ход. Тук има много кафенета и ресторанти, но аз се съсредоточавам върху тези, най-близо до клиниките. Ако можех да вляза в системата на офиса, там сигурно щеше да има информация от коя клиника е дошъл Дейвид, но той затвори този път за мен, а ако някой някога ми е казвал, аз съм го забравила.
На едно място си поръчам кифличка с бекон, която не искам, и когато разбирам, че там няма Мариан, излизам и я хвърлям в кофата отвън. Следват две кафета за навън и все още не съм намерила Мариан. Иска ми се да заплача от безсилие, въпреки че съм тук по-малко от час. Не ми е останало търпение.
Най-после го намирам. Малко кафене с кретонени покривки — по-скоро приятно, а не безвкусно — което човек лесно може да пропусне, ако не знае, че е там. Виждам защо Дейвид ще идва тук. Уютно е. Приветливо. Знам, че е правилното място още преди да вляза. Усещам го. Точно както знам, когато виждам непринудената жена зад щанда, че отговорът на въпроса „Вие ли сте Мариан?“ ще бъде „Да“.
И наистина е така. Тя е по-възрастна от мен, може би близо до четирийсетте и има загорялата, загрубяла кожа на човек, който почива на слънце може би три или четири пъти в годината и обича да стои часове край басейна. Привлекателна е, но не е красива и няма брачна халка. Обаче очите ѝ са добри. Виждам го веднага.
— Трябва да говоря с вас — казвам аз и се изчервявам. — За Дейвид и Адел Мартин. Мисля, че ги познавате? — Кафенето не е натоварено, само една елегантна възрастна двойка се наслаждава на пълна английска закуска и чете вестника в единия ъгъл, както и един бизнесмен, който отпива от кафето си и работи на лаптоп в друг ъгъл. Мариан не може да използва заетостта си като извинение.
Тя се вцепенява.
— Нямам какво да кажа за тях — отговаря жената. Любезността е изчезнала от очите ѝ. Сега виждам болка и гняв към човека, който я притиска да се спомни нещо, което иска да забрави.
— Моля ви — продължавам аз. — Нямаше да дойда чак дотук, за да ви намеря, ако не беше важно. — Надявам се, че може да види безкрайното отчаяние в погледа ми. Да ме види както една жена друга жена. Може би както една жертва друга жертва.
Тя вижда всичко това. След миг колебание въздиша дълбоко и казва:
— Седнете. Чай или кафе?
Избирам маса до прозореца и тя сяда при мен с две чаши чай. Започвам опити да обясня, да ѝ разкажа какво ме е довело тук, защо трябва да чуя историята ѝ, но тя ме прекъсва.