— Ще ви кажа какво стана, но не искам да знам нищо повече за тях. За нея. Разбрахме ли се?
Кимвам. Нея. Адел. О, Господи. О, Господи. О, Господи.
— Никога не е имало нищо между мен и Дейвид. Като начало, беше прекалено млад и беше мил, тих човек. Идваше рано, взимаше си кафе и седеше и се взираше през прозореца. Мислех си, че изглежда тъжен, а аз мразя да виждам тъжни хора, така че започнах да говоря с него. Отначало не много, просто както правя с всички, но после бавно започнахме да говорим повече и той беше очарователен и забавен. Аз бях наскоро разведена и изпитвах болка и тези разговори бяха като безплатна терапия. — Тя се усмихва почти меланхолично. — Шегувахме се за това. Как му плащам с кафе. Както и да е, ето това беше. Тя също дойде веднъж или два пъти, преди да знам коя е. Съвсем в началото. Бях впечатлена от красотата ѝ. Беше от жените, които човек запомня.
— Като филмова звезда — прошепвам аз и тя кимва.
— Да, точно така. Почти прекалено красива. Не знаех, че е съпругата му. Тя не каза. Само пиеше ментовия си чай и седеше и оглеждаше кафенето. Това ме караше да се чувствам малко неудобно, сякаш ме инспектираха здравните власти. Но това беше в началото и след това не дойде повече. Поне не и тук.
Всичко звучи толкова невинно, че не мога да си представя какво се е объркало. Въпреки това сърцето ми бие с облекчение, че не са имали връзка. По-рано Дейвид не е правил това, което направи с мен. Адел беше сгрешила. Поне що се отнася до тази жена. Вярвам на Мариан. Тя няма причина да ме лъже.
— И какво стана?
— Дейвид постепенно започна да говори по-открито с мен. Може и той да беше психологът, но когато си работил в сферата на обслужването толкова дълго, колкото мен, развиваш свой собствен начин за общуване с хората. Казвам по-открито, но всъщност той говореше, заобикаляйки нещата, ако разбирате какво искам да кажа. Казах му, че под остроумната си външност винаги изглежда малко нещастен, и заговорихме за любовта. Веднъж ме попита дали е възможно да обичаш някого толкова много, че за известно време това да те направи напълно сляп по отношение на него. Отговорих му, че в същността си любовта е точно това. Виждаш само доброто в някого. Казах, че любовта е нещо като лудост, защото сигурно съм била луда, за да остана с моя Джон толкова дълго, колкото бях останала.
— Мисля, че трябва да сте психиатър — казвам аз. Двете започваме да се харесваме една друга. Група за взаимопомощ от двама души.
— След това той започна да идва около половин час преди да отворя, и аз правех закуска за двамата. Разпитвах го по малко и накрая един ден той каза, че много отдавна направил нещо лошо. Тогава мислел, че защитава жената, която обича, но това нещо останало завинаги между тях и после, след известно време, започвал да се притеснява, че при нея нещо сериозно не е наред. Че не е тази, която мислел, че е. Искал да си тръгне, но тя го заплашвала с това, което направил. За да го задържи. Казвала, че ще го унищожи.
Мариан гледа през прозореца, а не към мен, и знам, че се е върнала в онова време, онези моменти, които я карам да преживее отново.
— Казах му, че винаги е по-добре истината да се разкрие, отколкото да остане скрита, и че трябва да понесе последиците от това лошо нещо, което е направил, каквото и да е то. Той отговори, че мисли много по въпроса. Че не мисли за нищо друго. Но се тревожи, че ако го направи и трябва да отиде в затвора, няма да има кой да ѝ попречи да нарани някого другиго.
Сърцето ми бие лудо и едва усещам как опарвам ръцете си, когато стискам горещата чаша.
— Някога каза ли ви какво е това лошо нещо? — Роб. Свързано е с Роб. Сигурна съм.
Тя поклаща глава.
— Не, но имам чувството, че е било нещо сериозно. Може би накрая щеше да ми каже, но тогава тя се появи на вратата ми.
— Адел?
При споменаването на това име устата ѝ се изкривява в кисела гримаса, но кимва.
— Дойде в къщата ми. Сигурно ме е проследила някой ден. Каза ми да стоя далече от брака ѝ. Каза ми, че не мога да имам Дейвид и че той ѝ принадлежи. Бях шокирана и опитах да ѝ обясня, че между нас няма нищо и че след като моят съпруг ме мамеше, не бих причинила това на друга жена, но тя не искаше да ме слуша. Беше бясна. Повече от бясна.
Не бих причинила това на друга жена. Мариан е по-добър човек от мен. Мой ред е да отвърна поглед, въпреки че слушам внимателно, попивайки всяка дума, за да я запазя за по-късно.
— Каза ми да престана да говоря с него — продължава Мариан, без да забелязва острата болка заради вината, която изпитвам. — Да престана да му давам съвети, ако знам кое е добро за мен. Каза, че той няма да я напусне и че я обича и каквото и да се е случило в миналото им, то е тяхна работа и само тяхна. — Мариан отпива от чая си. — Почувствах се ужасно. Унизена, въпреки че не бях направила нищо лошо. Казах ѝ, че сме приятели и това е всичко. Тя отговори, че съм нещастна стара жена само с една котка за компания и че нито един мъж никога няма да ме погледне. Това беше толкова детинска обида, че аз всъщност се разсмях. Мисля, че беше от шока, но факт е, че се разсмях. Това вероятно беше грешката ми.