— Казахте ли на Дейвид?
— Не. Честно казано, бях изненадана, когато на следващата сутрин той се появи в кафенето както обикновено. Предположих, че сигурно ѝ е казал за разговорите ни, защото как иначе тя можеше да знае за тях?
Как иначе наистина. Колко далече можеш да отиваш, Адел? Мога да си представя Адел да кръжи над тях невидима, докато те говорят. Колко гневна трябва да е била. Този образ веднага ме отвежда до това как тя кръжи над леглото ми и гледа, докато чукам мъжа ѝ. О, Господи.
— Но той се държеше, сякаш нищо не се е случило. Изглеждаше уморен, да. Нещастен, да. Махмурлия може би. Но със сигурност не така, сякаш е казал на жена си всичко за разговорите ни. Аз създадох възможност да спомена, че трябва да говори с нея за проблемите им. Той отговори, че вече е безсмислено и че тя никога не е разбирала. Аз, естествено, се чувствах доста неудобно заради всичко това, така че му казах какво наистина мисля. Че той трябва да спре да говори за това с мен, но ако е толкова нещастен, тогава трябва да я напусне, независимо от последствията. Тогава вече ѝ бях гневна, след като шокът от посещението ѝ беше избледнял. Мислех си, че е харпия. От жените, за които нищо никога не е достатъчно добро. За него щеше да е по-добре да се махне.
Харесвам тази жена. Тя говори открито. Съмнявам се да има тайни или да иска да знае тайните на другите, или че е добра в опазването им. Липсва ми времето, когато бях такъв човек. Открит.
— Онова, което не успях да разбера обаче — изрича тихо тя, — е фактът, че аз щях да съм тази, която ще понесе последствията. Или по-точно Чарли щеше да ги понесе.
Тя забелязва въпросителния ми поглед.
— Чарли беше старият ми котарак. Тя го уби.
Светът се завърта около мен.
Още една мъртва котка. Съвпадение? Мислите ми звучат като бележките на Дейвид. Дейвид, който според думите на Адел убил котката им, а аз повярвах на нея, а не на него. О, Луиз, глупачка такава.
— Как? — питам с дрезгав глас.
— Една вечер той не се прибра и аз се притесних. Беше на петнайсет и дните му за лов на мишки, които да ми донася, бяха приключили. Докато бях на работа, той най-вече спеше на дивана, а когато се прибирах, спеше върху мен. Колкото и да не искам да го призная, тя беше права за едно — след развода ми Чарли беше почти единствената ми компания. Трудно е да се приспособиш към това да си необвързан, след като си бил част от двойка.
Знам точно какво иска да каже. Онова чувство, че си изоставен.
— Както и да е — продължава Мариан. — Мисля, че първо го е отровила. Не достатъчно, за да го убие, но достатъчно да го омаломощи. Той беше лакомник и много общителен. Би отишъл при всеки, който му предложи парче пиле. Не можех да заспя, чудех се къде е, а после, точно след зазоряване, чух мяукане отвън. Тъжен звук. Слаб. Нещастен. Но със сигурност беше моят Чарли. Беше при мен от малко котенце и познавах всичките му звуци. Скочих от леглото, отидох до прозореца и я видях. Стоеше на улицата и държеше в ръце отпуснатата ми, болна котка. Отначало бях повече объркана, отколкото разтревожена. Нямах представа какво прави там толкова рано, но първоначалната ми мисъл беше, че Чарли е бил прегазен и тя го е намерила. И тогава видях лицето ѝ. Никога по-рано не бях виждала по-студено изражение. Така лишено от чувства. „Предупредих те.“ Това е всичко, което каза. Много тихо. Много спокойно. Преди да успея да реагирам — преди изобщо да успея да схвана какво става — тя го пусна на земята и когато той започна да опитва да пропълзи до входната врата, тя… тя стовари крака си върху главата му.
Докато гледа в широко отворените ми очи, аз виждам незабравения ужас в нейните и след това лекото помръдване в гърлото ѝ, когато преглъща.
— Носеше високи токчета — завършва Мариан. След това не са нужни повече подробности.
— Господи.
— Да. — Тя си поема дълбоко въздух и бавно издиша, сякаш с въздишката може да прогони всичко това от главата си. — Никога по-рано не бях виждала нещо такова. Такъв гняв. Такава лудост. И не искам да го виждам никога вече.