— Извикахте ли полиция?
— О, щях да го направя. Но първо исках Дейвид да види какво е направила. Почти беше станало време да дойда тук и да отворя, така че реших да му покажа — да го шокирам — и след това да извикам полиция. Бях гневна и съкрушена, но също така и изплашена. Страхувах се за него и за себе си. Завих горкия Чарли в едно одеяло и го взех със себе си. Нямах намерение да работя този ден, исках само да видя Дейвид и след това да се прибера у дома и да плача. Това сигурно звучи нелепо заради една котка.
— Не, не звучи нелепо. — И наистина го мисля, докато се пресягам през масата и стискам ръката ѝ. Знам колко лошо е да си сам, а аз поне винаги съм имала Адам. Мога само да си представям колко ужасно се е чувствала.
— Реакцията на Дейвид беше интересна. — Сега, когато е приключила с най-лошата част от историята, Мариан е замислена. Може би посещението ми е неочаквана терапия за нея. — Тогава не го забелязах, но когато си спомням, го виждам — продължава тя. — Беше ужасен, това е вярно. И отвратен и разстроен. Но не беше шокиран. Човек не може да се преструва на шокиран. Поне не и добре. Всъщност мисля, че изпитваше облекчение, че е наранила само котката. Това ме изплаши повече от всичко. Това облекчение. Какво си мислеше, че наистина е способна да направи тя, след като убийството на котка по този начин беше причина за облекчение?
Ръцете ми треперят толкова много, че трябва да ги скрия под масата. О, Адел, какви игри си играла с мен?
— Дейвид ме убеди да не повдигам обвинение. Каза, че познава Адел, и в този случай имаме моята дума срещу нейната, а тя можела да е много убедителна. Тази нейна красота работи в нейна полза. Но ми каза, че никога вече няма да има нужда да се притеснявам заради нея. Че той ще се погрижи за това. Каза, че ще направи дарение на Лигата за защита на котките. Направо ме молеше да не се обаждам на полицията, а аз бях прекалено уморена и разстроена, за да споря с него. Просто исках и двамата да излязат от живота ми.
— Значи не сте подали оплакване?
— Не — поклаща глава тя. — Затворих кафенето за няколко дни и останах вкъщи, скърбейки, но също така и подскачах всеки път, когато звънецът иззвъняваше, в случай че може да е тя. Но тя не дойде повече и никога вече не видях и него.
— И това беше всичко? — питам аз. — Двамата изчезнаха?
— Няколко седмици по-късно получих писмо от Дейвид, изпратено до кафенето. Казваше, че намерил нова работа и се местят. Благодареше ми за приятелството и казваше, че съжалява, че ми е създало толкова неприятности, и че никога няма да си прости за това. Прилошаваше ми само като го погледнех. Веднага го хвърлих в коша. Исках да забравя всичко, свързано с тях.
— Съжалявам, че ви накарах да си го спомните — казвам аз. — И съжалявам за котката ви. Но ви благодаря, че говорихте с мен. За това, че ми разказахте. Наистина ми помогнахте. Повече, отколкото можете да си представите.
Мариан става от масата, аз също, а краката ми едва ме държат.
— Не знам как сте свързана с тях и не искам да знам — казва тя. — Но се махнете от двамата. Колкото може по-бързо. Те са увредени и ще ви наранят.
Аз кимвам, усмихвам ѝ се вяло и се втурвам на свежия въздух навън. Светът изглежда прекалено ярък, листата по дърветата прекалено зелени, очертанията им прекалено остри на фона на небето. Имам нужда да седна някъде и да помисля.
Поръчвам голяма чаша вино и я отнасям до една маса в ъгъла, малко скрита от погледите на бизнесмените и дошлите за ранен обяд клиенти, които бавно започват да изпълват кръчмата в Блекхийт със смях и разговори. Почти не ги чувам. Едва когато изпивам половината вино, белият шум на паниката в главата ми стихва малко и аз се изправям пред истината, която повече не мога да избягвам.
Бях повярвала толкова лесно на всичко, което Адел ми беше казала. Бях приела всичко. А то е било лъжа. Внезапно виждам скандалите си с Дейвид толкова различно. В гнева му имаше страх. Когато ми каза да стоя далече от тях, той не ме заплашваше, а ме предупреждаваше. Агресията му беше, за да ме защити. Може би все пак наистина има чувства към мен? Наистина ли го мислеше, когато каза, че се влюбва в мен?
О, Господи, била съм толкова голяма глупачка. Иска ми се да заплача, а и виното не помага. Била съм най-добра приятелка с психопат. Приятелка? Преразглеждам тази дума. Двете изобщо не бяхме приятелки. Аз съм муха, хваната в мрежата, и тя си играе с мен. Но защо? Ако знае за мен и Дейвид, защо просто не ме е наранила?
Трябва да говоря с него. Трябва да говоря с нея. Но колко всъщност знае тя? Знае ли, че съм дошла тук и съм говорила с Мариан? И защо ме научи за сънищата, ако е знаела за мен и Дейвид? Защо да ми помага така?