Нямам отговори на тези въпроси и прехвърлям мислите си към Дейвид. Хапчетата, телефонните обаждания, парите. Всичко това опит за удържане ли е? Опит да запази света в безопасност от нея? Или защитава себе си толкова, колкото и нея? Все още не знам какво се е случило с Роб. Направил е грешка в миналото. Не — поправям се аз. — Тя не каза това. Тя каза, че е направил нещо много лошо, мислейки, че защитава жената, която обича. Нещо лошо е по-сериозно от грешка.
Изваждам телефона от чантата си, намирам номера на клиниката в контактите си и пръстите ми потрепват над бутона за набиране. Ами ако наистина е убил Роб и аз му кажа за писмото, което съм изпратила в полицията, тогава какво? Какво ще направи? Дали да му се доверя и да му разкажа всичко? При тази мисъл сърцето ми започва да бие лудо. Майната му — мисля си аз. — Довери се на сърцето си. Поне веднъж във всичко това, довери се на Дейвид. След това ще се оправяш с Адел.
Натискам бутона за набиране и притискам телефона до ухото си. Сю отговаря и аз опитвам да преправя гласа си. Казвам ѝ, че името ми е Мариан и трябва спешно да говоря с д-р Дейвид Мартин. Тя ми казва, че ще види дали е свободен, и да изчакам.
Той ще се съгласи да се види с мен. Трябва да се съгласи.
50
Тогава
— По дяволите, ще се радвам, когато това посещение свърши — казва Роб, докато бели неохотно картофите и ги слага в тенджера със студена вода. — Лъсни това, изчисти онова, изхвърли другото, скрий това. — Той поглежда към Адел, която налива гореща вода в сместа за пълнене. — Дейвид е просто младеж, а не проклетият папа. — Адел изплезва език към него и той хвърля мокра картофена кора към нея.
— Не се тревожи, аз ще я вдигна! — казва той, шегувайки се още веднъж с нея.
— Искам всичко да е хубаво — казва Адел. — За всички нас. — Беше толкова развълнувана за идването на Дейвид, че почти не беше спала предишната вечер, въпреки че се бяха надрусали доста. Роб обаче става все по-мрачен и по-мрачен заради това посещение, въпреки че е обещал да бъде мил. Сигурна е, че е от нерви. Той не обича да е с хора и колкото и да му казва, че ще хареса Дейвид, вижда, че изобщо не е убеден.
— Всичко ще бъде наред — казва той и тъмната му коса пада върху лицето му, когато се връща към задачата си. — Е, ако, разбира се, не отровиш всички ни с това пиле. И се погрижи да втриеш достатъчно масло в кожата.
Последните двайсет и четири часа бяха много заети. Почистиха останките от необуздания си живот — никакви следи от нездравословна храна и остатъци от трева и разпилян навсякъде тютюн — и стаите миришат на лак и освежител за въздух. Истинска къща на пораснали хора. Роб дори е обещал да не споменава наркотиците и да не се дрогира или нещо такова през уикенда. Адел не вярва и за момент, че той няма да изпуши някой джойнт, когато е сам в стаята си, но е достатъчно умен да отвори прозореца, а и къщата е прекалено голяма, за да не се усеща миризмата.
Когато пилето най-после е напълнено и е сложено във фурната, тя поглежда часовника си — часовника на Дейвид, който сега е неин, постоянна връзка с него — за хиляден път този ден.
— Ще пристигне скоро — казва Адел усмихната. Тя грее и не може да го скрие. Дейвид, Дейвид, Дейвид. Главата ѝ е пълна с него. — Мисля, че след десетина минути.
— Ураа — отговаря Роб. — Сега може ли да пийнем?
Адел налива и на двамата по чаша вино и се чувства много пораснала с печеното, което е сложила за вечеря, и с това, че пие от най-хубавите кристални чаши на родителите си. Вероятно би трябвало да изчакат Дейвид, но виното ще накара Роб да се отпусне. Двамата се облягат на кухненската маса и тя пъхва ръка под лакътя му.
— Дейвид може да е малко мълчалив и резервиран отначало — казва тя. — Но недей да си правиш изводи от това. Той си е такъв. Малко е стеснителен. Но когато се отпусне, е много забавен.
— Забавен като мен ли? — Роб я поглежда косо и тя го сбутва в ребрата.
— Различно забавен. Както и да е, сигурна съм, че ще го харесаш. Ако успееш да пренебрегнеш безобразния факт, че се тревожи за мен. Искам да кажа колко ужасно от негова страна след всичко случило се.
— Добре, добре, разбрах. А ти престани да се тревожиш, казах ти, че ще бъда добър.
Тогава и двамата се разсмиват и тя усеща как част от напрежението изчезва от жилавата му ръка.
— Хайде. Да отидем да го чакаме — казва Адел.