Двамата взимат чашите си и излизат на широките каменни стълби и докато Адел нетърпеливо наднича към алеята, Роб се обляга на една от колоните до тежката дъбова врата и отпива от виното. Той изглежда напълно спокоен, което засилва подозренията на Адел, че всъщност е кълбо от нерви.
Накрая тишината се нарушава от мъркането на двигател и Адел надава вик и се втурва, подскачайки, по чакълената алея.
— Тук е! Тук е! — Тя е толкова развълнувана. Сякаш малкото ѝ семейство ще е пълно. Няма да ѝ липсва Роб, когато е с Дейвид, и няма да ѝ липсва Дейвид, когато е с Роб.
На колата ѝ трябва около минута, за да мине по дългата алея от портата, но веднага щом спира, Адел е до вратата и го чака да излезе. Тя поглежда назад към Роб и се усмихва и от мястото си, все още на стълбите, той ѝ отговаря с полуусмивка, сякаш внезапно се е почувствал смутен и не на място. Изглежда дребен и млад, застанал там, и на нея ѝ се иска да ѝ повярва, че всичко ще е наред.
Дейвид се измъква от колата, висок и широкоплещест, в дънки и тениска, с тънък, светъл пуловер с остро деколте отгоре и както всеки път, когато го вижда, гледката отнема дъха ѝ. Той е пораснал мъж. Нейният мъж.
— Здрасти — казва Дейвид и я привлича за целувка. — Липсваше ми.
— И ти ми липсваше. — Адел не може да спре да се усмихва. Грабва ръката му. — Ела.
— А нещата ми в колата?
— Ще почакат.
Тя го дърпа към къщата, където Роб пристъпва от крак на крак, привел рамене, сякаш иска земята да се отвори и да го погълне. Адел го разбира. Цялото им приятелство винаги е включвало само нея и него. С внезапен прилив на съчувствие тя пуска ръката на Дейвид и изтичва нагоре по стълбите към Роб, хваща го под ръка и го измъква от сенките.
— Дейвид, това е Роб, най-добрият ми приятел. Роб, това е Дейвид, годеникът ми. Заповядвам ви и двамата веднага да се обикнете един друг. — Тя се усмихва, напълно щастлива. Дори и след всичко и дори тук, в тази къща, Адел не би могла да е по-щастлива.
До десет и половина в събота сутринта и тримата са пили прекалено много, но поне атмосферата е по-малко напрегната, отколкото в началото. Беше прекрасно Дейвид да е в прегръдките ѝ, в леглото ѝ и вътре в нея предишната вечер, двамата се бяха смели, планирали и се бяха кикотили, но Адел бе разбрала, че Дейвид не е особено впечатлен от Роб.
— Той е стеснителен — каза му тя, когато се бяха сгушили заедно, прегърнати сред потните чаршафи.
— Не казва много. Малко е странен — беше присъдата на Дейвид. — Не разбирам какво толкова харесваш в него.
Но днес е различно и тя се радва. Когато сутринта бе слязла в кухнята, Роб вече беше започнал да приготвя закуската и вместо да се взира намусено в Дейвид както предишния ден, той изнасяше комична готварска демонстрация, представяйки се за френски готвач на име Франсоа дез Оф, и караше Дейвид да се смее с театралното си представление, като добавяше сол към яйцата и пържеше наденички, сякаш е известен готвач от „Риц“. След това и Дейвид се бе присъединил, преструвайки се на много надут кореспондент на Би Би Си, който му задава въпроси за техниките му, и цялото нещо много бързо се бе превърнало във фарс, като и двете момчета правеха всичко възможно да се накарат един друг да се разсмеят, а след това да разсмеят и Адел. Докато закусваха, Роб бе задавал въпроси за университета и очевидно се опитваше да е общителен, въпреки че това не му се отдаваше така лесно, както когато изнасяше глупавото представление. Дейвид бе отговорил на всички въпроси и въпреки че и той все още изглеждаше малко неуверен, закуската със сигурност беше повратна точка.
След това бяха отишли на дълга разходка в гората, бяха се мотали около кладенеца и всичко беше чудесно. Толкова ѝ е приятно да е с двамата — кльощавия дребен Роб и нейния едър, силен и красив Дейвид. Късметлийка е, че ги има в живота си. Роб със сигурност се старае и нещата се получават. Вижда как сковаността на Дейвид бавно се стопява.
Чувства се доста доволна, седнала пред огъня с леко замаяна от виното глава. Може и да не беше идеалният уикенд, за който се бе надявала, но става все по-добър. И двамата са загрижени за нея, това е всичко, и то ги прави недоверчиви един към друг. Наистина е късметлийка.
Дейвид става, за да отиде до тоалетната и да донесе още една бутилка вино, и разрошва косата ѝ, минавайки покрай нея. Приятно е да усеща пръстите му и Адел му се усмихва, докато го гледа как излиза. Роб, излегнат на килима срещу нея, сяда.
— Как се справям? — пита той. — По-добре ли е от вчера?
Тя му се усмихва. Другият ѝ мъж.
— Идеален си. Браво.