— Може би ще е добре да си легнеш — казва той. — Да оставиш момчетата малко сами.
— Да прекарате време по мъжки?
— Нещо такова. — Той отвръща на усмивката ѝ. Един ден може да е красив, мисли си тя. Когато пъпките му изчезнат, когато свали скобите от зъбите си и наедрее малко. Изглежда толкова млад в сравнение с Дейвид.
— Може да е добре да си поговорим, без ти да си тук. Не че искам да те обидя.
— Не се обиждам. — През главата ѝ минава една мисъл. — Но не говори за парите ми, става ли? — казва тя. — На Дейвид няма да му хареса, че съм ти казала. Моля те, не го споменавай. — Изрича думите бързо, защото стъпките на Дейвид се приближават към тях.
— В никакъв случай — отговаря Роб, загледан в омагьосващите пламъци. — Изобщо не ми беше хрумвало.
51
Луиз
Той изглежда ужасно, но и аз сигурно не изглеждам много по-добре. Очите му са кървясали и въпреки че е облечен с костюм, ризата му е смачкана. Не се е бръснал. Мисля, че се е отказал. Изглежда като ходещ мъртвец. Погледът му се отклонява към бара.
— Поръчах каничка кафе — казвам аз. — Мисля, че в момента и двамата имаме нужда да сме на бистра глава.
— Луиз, каквото и да е това, каквото и да мислиш, че знаеш за Мариан, нямам време за него. — Той стои до масата и почти не ме поглежда.
— Дейвид, седни, моля те. — Хващам ръката му внимателно, но твърдо и не я пускам, когато той се опитва да я издърпа. Приятно е да го докосвам. — Моля те. Има някои неща, които трябва да ти кажа. Неща, които трябва да чуеш.
Една сервитьорка донася подноса с каничката кафе, оставя чаши за двамата и налива с ведра усмивка, естествената учтивост на Дейвид взима връх и аз го пускам, за да може да седне срещу мен.
— Казах ти да стоиш далече от нас — започва той веднага щом тя си тръгва.
— Знам. И също така вече знам, че не си ме заплашвал, а си ме предупреждавал. Знам какво е станало с Мариан. Отидох да говоря с нея.
— За бога, Луиз — втренчва се в мен той. — Защо? Защо ще правиш нещо такова? — Виждам страха в острия му тон. Сега виждам Дейвид както трябва и се изпълвам със срам.
— Защото бях глупачка — отговарям аз. — По-лошо от глупачка. Бях… — Не мога да намеря правилните думи да го опиша. — Бях заблудена и глупава. Направих нещо много лошо и трябва да ти кажа за него. — Сега вече Дейвид слуша, предпазлив и съсредоточен. Като лисица по време на лов. — Но първо ще ти кажа какво знам, става ли?
Той кимва бавно. Това не е конфронтацията, която е очаквал, каквато и да е била тя, и му трябва малко време, за да осмисли всичко. Колко ли е пил днес? Колко трябва да пие, за да притъпи ужаса на живота си?
— Добре — казва той.
— Така — поемам дълбоко въздух. — Мисля, че жена ти е луда, социопат или психопат, или нещо такова. Мисля, че ѝ даваш хапчетата, защото знаеш, че е луда. Мисля, че когато за първи път си го осъзнал, си се опитвал да ѝ помогнеш, а сега се опитваш да я удържиш. Мисля, че това е причината да звъниш у дома толкова често — за да я проверяваш. Мисля, че Адел знае, че сме спали заедно, и се сприятели с мен, за да ме настрои срещу теб — все още не съм разбрала защо — но определено през цялото време си е играла с мен — с нас. Убила е котката ви точно както е убила и котката на Мариан, а ти не можеш да направиш нищо, защото тя те държи с нещо и те заплашва, че ще съобщи в полицията какво се е случило с Роб. Че е мъртъв и все още е някъде в имението ѝ. Адел ми каза, че ти си го убил…
Дейвид се навежда напред да каже нещо, но аз вдигам ръце да го накарам да замълчи.
— Нека довърша.
Той се отпуска назад в стола си, приемайки обвинението.
— Тя ми каза, че си убил Роб — повтарям аз, — но аз не го вярвам. — Той вдига очи с пръв проблясък на надежда. — Мисля, че каквото и да се е случило с Роб, тя го е направила и може би ти си я прикрил след това, защото си я обичал, а тя току-що е била изгубила родителите си. Мисля, че си направил глупава, ужасна грешка, и оттогава тя те държи с това, за да останеш с нея. — Изведнъж ми се доплаква и преглъщам сълзите си. — А аз бях толкова ужасна, че повярвах на нея, а не на теб, защото ти не говореше открито с мен. Трябваше да знам. Трябваше да се доверя на чувствата си към теб, но след Иън съм забравила как да имам доверие на мъж, и пренесох всичко това в нашите отношения.
— А и не е лесно да се вярва на мъж, който мами жена си. — Той изглежда засрамен и аз не искам да говорим за това. Не и сега. Това не е важно.
— Когато беше толкова гневен и ме заплашваше, за да стоя далече, аз трябваше да разбера, че се опитваш да ме предпазиш от нея. Но не разбрах. А тя толкова добре се представяше като крехка и уязвима. Беше толкова добра в това да ме накара да ѝ повярвам. И аз толкова съжалявам, че ѝ го позволих. — Навеждам се през масата и взимам ръката му. — Трябва да ми разкажеш всичко, Дейвид. Аз съм на твоя страна. Бях глупава, но сега наистина трябва да чуя от теб какво става, защото са ми омръзнали лъжите на Адел и накрая ще се побъркам, ако не разбера истината.