Той се взира в мен дълго време и аз се надявам, че вижда доверието в очите ми и чувствата, които изпитвам към него.
— Каквото и да е станало, Дейвид, аз ти вярвам — казвам аз. — Но трябва да ми обясниш всичко. Парите. Какво се е случило с Роб. Аз трябва да знам. Защото след това ще ти разкажа за нещо лошо, което направих, и ти сигурно ще ме намразиш заради него.
— Никога не бих могъл да те мразя — отговаря той и тогава наистина имам чувството, че ще се разплача. В каква каша се забърках. В каква каша се забъркахме ние. Как можах изобщо да си помисля, че той е убиец? Дейвид отпива от кафето си и прочиства гърло, а очите му обхождат бара. И той ли се опитва да не заплаче?
— Просто ми кажи — подканям го аз. Сега единият от нас трябва да е силен и този човек съм аз.
— Всичко ми се струва толкова отвратително. — Той се втренчва в кафето си. Имам чувството, че няма да вдигне поглед, докато тази история, която е в него, не се спука като инфектирана киста и цялата отрова не се излее навън. — Целият ми живот ми се струва такъв. Но не започна така. Отначало беше… ами прекрасно. Господи, как я обичах. Адел беше най-красивото момиче, което някога бях виждал. Но не само това. Беше мила и забавна. Родителите ѝ не одобряваха. Аз бях бедното фермерско момче, чийто баща беше пропил всичко, бях близо пет години по-голям от нея и я познавах, с малки прекъсвания, почти цял живот. Тя ме следваше, докато работех в полята около училището, и понякога ми разказваше за кошмарите си.
— Била е малкото момиченце, на което си дал книгата за сънищата.
Той кимва.
— Не че много ѝ помогна.
Само ако знаеше. Сигурно това е била книгата, от която Адел е научила за осъзнатите сънища и втората врата. Искам да го спомена — би трябвало да го спомена — но искам първо да чуя останалата част от историята, преди да започна да го разсейвам с нещо, в което е толкова трудно да се повярва.
— Но когато порасна — продължава той — ами… това… това ми се струваше толкова правилно. Адел беше неземното създание, което нямаше нищо против мазолестите ми ръце и ужасния ми баща — тя виждаше само мен. Имаше вяра в мен. Ако не беше тя, вероятно никога не бих стигнал до медицинския университет. Бяхме толкова влюбени. Не мога да го опиша. По начина, по който човек обича безрезервно, когато е млад. — Дейвид замълчава. — И после дойде пожарът.
— Спасил си я — казвам аз. — Белезите ти.
— Да. Да, така беше. В онзи момент дори не усещах изгарянията. Спомням си ужасната горещина. Помня как си помислих, че когато дишам, дробовете ми изгарят, но най-вече помня, че я помислих за мъртва. Беше в безсъзнание. Може би беше вдишала дим и пушек или нещо такова. Не можех да я събудя.
Помня, че си помислих същото, докато се бях опитвала да събудя Адел. Помня студената ѝ ръка. И как я разтърсвам. От колко време вижда втората врата? Кимвам му да продължи.
— Тя ли е запалила пожара? — питам.
— Не знам. По онова време дори не си го и помислих, но оттогава… — Той замълчава. Предполагам, че много се е чудил за това. — Говореше се за умишлен палеж. В полицията предполагаха, че може да съм аз. И въпреки че си мислех, че някой може да е предизвикал пожара, никога не ми хрумна, че може да е тя. Може би някой недоволен служител — а имаше много такива — Адел беше прекалено млада, за да разбере истински какви са родителите ѝ, но баща ѝ не беше спечелил парите си съвсем без да причини вреда на някои хора по пътя си. Но никога не си помислих, че може да е тя. Тя едва не умря. Ако е била тя, значи е поела голям риск.
— Мисля, че Адел обича да поема рискове — казвам аз.
— Може би. Но беше толкова разстроена. Не спеше. Сякаш се стопяваше. Може би това беше някаква форма на вина. Казваше, че е трябвало да се събуди. Че е можела да ги спаси.
Сън. Сънища. Била ли е Адел изобщо там, когато са загинали родителите ѝ? Дали не е предизвикала пожара и след това е минала през втората врата, за да се погрижи Дейвид да дойде и да я спаси? Или може да е вдишала прекалено много от дима и да е загубила съзнание, преди да избяга?
— И тогава се е запознала с Роб ли? — питам аз. — В онова място за терапията?