— „Уестландс“, да. Тя наистина го харесваше и приятелството с него ѝ помогна. По онова време това не ми беше приятно, защото смятах, че грижата за нея е моя задача, но все още се възстановявах от изгарянията си, а и учех в университета. Адел настоя да продължа да уча и дори накара адвокатите си да се заемат с финансите ми веднага, щом беше възможно, което ме накара да се почувствам неудобно, но така или иначе планирахме да се оженим и тя каза, че няма защо да се тревожа. Както и да е, запознанството с Роб беше полезно за нея. Разбирах това. Той беше до нея, а аз не бях. Не ми харесваше, че е бивш наркоман, разбира се, и въпреки че не го бях казал, мисля, че тя го знаеше. Донякъде си мислех, че приятелството им ще приключи, когато си тръгнат от „Уестландс“, но после тя го покани в къщата. Тогава беше такава. Искаше да помага на хората. Или поне така изглеждаше.
— И какво стана? — Роб. Момчето с тетрадката. Най-после ще разбера каква е била съдбата му.
— Аз го видях само веднъж. Е, отидох за един уикенд, така че предполагам, че е по-точно да кажа, че го познавах за няколко дни. Беше пъпчиво, хилаво хлапе със скоби на зъбите. Нищо специално. Не знам какво бях очаквал. Повече чар, предполагам. Изглеждаше ми млад за осемнайсетгодишен. Не говореше много, поне не и през по-голямата част от уикенда. Само се взираше в мен и измърморваше отговори на въпросите ми, а после имаше и моменти когато се стараеше прекалено. Една сутрин изигра ужасна сценка, преструвайки се на известен готвач, в която и аз се включих, но честно казано, това ме накара да се почувствам неудобно. Адел казваше, че е стеснителен. Не се чувствал добре сред хора, но на мен ми се стори странен, не че ѝ го казах. В събота вечерта останахме да говорим няколко часа след като Адел си легна, но момчето изобщо не ми допадна. Непрекъснато ми задаваше въпроси за връзката ни. Бях сигурен, че ревнува. Когато в неделя си тръгнах, мислено си пожелавах приятелството им скоро да стигне до естествения си край. — Той замълчава и преглъща. — Желанието ми се сбъдна, но в него нямаше нищо естествено.
— Роб е умрял — казвам аз.
Накрая той кимва.
— Не бях там, когато се е случило. Беше десет дни по-късно.
За първи път ме поглежда право в очите.
— Знам къде е Роб, но не аз съм го сложил там.
Роб е мъртъв. Ето това е. Ясен факт. За мен не е изненада и аз осъзнавам, че от известно време вярвам, че е така.
— Знам — казвам аз и това е истината. Напълно му вярвам. Прекалено късно, но му вярвам. — Знам, че не си.
— Една сутрин Адел ми се обади, изпаднала в паника — продължава той и историята вече се лее от него. — Каза, че взели наркотици и според нея Роб предозирал, защото когато се съвзела, той бил мъртъв. Казах ѝ да се обади в полицията и да извика и линейка. Тя плачеше. Каза, че не може. Когато я попитах защо, отговори, че изпаднала в паника и бутнала тялото в стария сух кладенец в гората на имението. Беше почти в истерия. Не можех да повярвам. Беше просто… просто лудост, предполагам. Веднага отидох там, като си мислех, че мога да я убедя да каже истината в полицията. Но тя не искаше. Каза, че се бои, че след случилото се с родителите ѝ, а сега и това, ще я затворят. Ще помислят, че има нещо общо с всичко това. Каза, че изпаднала в паника, но сега не можела да промени нищо. Каза, че никой, освен нас двамата не знае, че Роб е бил в имението. Никой друг не го е виждал. Семейството му изобщо не знаело. Молеше ме да не казвам. Каза, че можем да се преместим от тази къща и никой никога няма да разбере за станалото.
— Но ти си знаел — казвам аз.
Той кимва.
— Отначало мислех, че мога да го направя, да запазя тази тайна заради нея. Да я предпазя. И се опитах. Опитвах се толкова много. Оженихме се бързо, но вече имаше признаци, че нещата не вървят добре. Мразех това, което бяхме направили, но си мисля, че щях да се науча да живея с него, ако знаех, че случилото се не дава покой и на нея, но тя изглеждаше съвсем добре, сякаш вече го е забравила. Целият живот на това момче. Изчезнал. Смъртта му скрита. Помислих си, че може би реакцията ѝ е механизъм за справяне — опит да забрави всичко — но не беше. Тя наистина просто не се замисляше за това. В деня на сватбата ни беше радостна. Сякаш нямахме никакви грижи. После разбра, че е бременна, и аз мислех, че това ще я направи по-щастлива, но тя направо изпадна в истерия и настоя да направи аборт — да махне това чуждо нещо от себе си. — Той замълчава и дишането му става накъсано. Трудно му е. Да се върне отново към всичко това. Да го сподели. — Любовта умира трудно, знаеш ли? — Той ме поглежда и аз стискам силно ръката му. — Мина много дълго време, преди любовта ми да умре — казва той. — Измислях извинения за нея, а и трябваше да завърша обучението и специализацията си, така че невинаги забелязвах колко много се е променила. Но тя се беше променила. Харчеше абсурдни суми — дори и за нейното богатство…