— И затова ли сега контролираш парите ѝ?
Той кимва.
— Бях ѝ върнал всичко в края на онзи уикенд, когато бях в къщата в Шотландия — никога не бях искал да контролирам парите ѝ. Но и не исках сега да пропилее всичко. Ами ако един ден имахме деца? Ами ако това беше някаква емоционална реакция на всичко, което тя имаше нужда да остави в миналото? Ами ако по-късно съжалеше за харченето? Тя се съгласи да ми даде контрол върху наследството си. Каза, че знае, че има проблем, и има нужда някой да се грижи за парите ѝ. Като се връщам назад, си мисля, че това решение е било още един възел в примката, която е подготвяла да надене около шията ми. Както и да е, продължихме така три или четири години, като се преструвахме, че всичко е наред, но не можех да забравя за Роб. Тялото му в кладенеца. И накрая разбрах, че любовта ни е умряла с него онази нощ. Не можех да забравя за Роб и не можех да приема това, че тя може. Казах ѝ, че всичко е приключило. Че си тръгвам и че вече не я обичам.
— Предполагам, че не е приела това добре — казвам аз и за първи път той ме поглежда с полуусмивка. В нея няма радост, но все пак е тук. Моят Дейвид е тук.
— Може да се каже и така. Изпадна в истерия. Каза, че ме обича и не може да живее без мен. Каза, че ще вземе всичките си пари и ще остана без нищо. Отговорих, че парите ѝ не ме интересуват и никога не са ме интересували. Не исках да я наранявам, но не можех да живея повече така. След това тя стана много спокойна. Спокойствие, което ме изплаши. Което все още ме плаши. Вече го разпознавам като нещо опасно вътре в нея. Каза, че ако си тръгна, ще съобщи в полицията какво наистина е станало с Роб. Бях объркан. Не знаех какво иска да каже. След това тя добави, че истината е относителна. Истината често опирала до това коя версия на събитията звучи най-правдоподобно. Каза, че ще съобщи в полицията, че двамата с Роб сме се скарали и че аз съм го убил и съм го хвърлил в кладенеца. Бях шокиран. Това не беше вярно. Тя каза, че няма значение. Каза, че в полицията ще решат, че е било от ревност, а и вече са ме подозирали за пожара в къщата на родителите ѝ, така че със сигурност ще се вслушат в думите ѝ.
Мисля за писмото си. За това, което трябва да му кажа, когато той свърши. О, Господи, Луиз, какво направи?
— И накрая изигра най-силната си карта. Доказателството, което ще накара полицията да застане твърдо на нейна страна. Нещо, с което ме държи, както на мен ми се струва, цяла вечност.
— С какво? — Какво ли е направила?
— Часовника ми — отговаря простичко Дейвид. Вижда объркването ми и продължава: — Когато бях изгорен, не можех да го нося. И го дадох на Адел да го носи като спомен. Дори и закопчан най-стегнато, пак ѝ беше прекалено голям, но ѝ беше приятно, че е при нея, а на мен ми харесваше тя да го носи. Не знаех, че ще ни свърже заедно в този ад завинаги.
— Какво стана с часовника ти?
— Когато пускала Роб в кладенеца, той се смъкнал от китката ѝ. Заплел се в дрехите му. — Той замълчава и ме поглежда. — Часовникът ми е в кладенеца с тялото.
— О, Господи. — Втренчвам се в него. Започва да ми се повдига леко. Кой би повярвал на версията на Дейвид с такова доказателство долу?
— Това, което мразя най-много, е, че ѝ позволих да ме изнудва така. Бях прекалено слаб. Мисълта за вероятността да отида в затвора и по-лошо — никой да не ми повярва и всички да мислят, че съм извършил това ужасно нещо — ме смрази. Ами ако смъртта на Роб не е била нещастен случай, както казваше тя? Ако го е убила по някаква причина? Дали щеше да изглежда като убийство, ако извадят тялото? Не можех да се изправя пред това. Бях в капан. Адел обеща, че ще е добра. Обеща ми, че можем да сме щастливи, че отново ще мога да я обикна. Каза, че иска дете. Всички неща, които мислеше, че ще ме направят щастлив. На мен ми звучеше побъркано. Не можех да си представя да имаме дете при нашия брак. Вече не. Накрая се примирих с мисълта, че наказанието за грешката ми ще е това да съм хванат в капан в брака си без любов.
Господи, годините, които е прекарал с Адел, сигурно са били дълги, живеейки така на ръба. Искам да пийна нещо. Сигурна съм, че и Дейвид иска, но за момента дните ни на пиене са приключили. Той повече не може да се крие на дъното на чашата, а аз имам нужда от бистра глава.