— Но тя не можеше да държи психичната си болест под контрол дълго. Преструваше се на перфектна домакиня, но после изпадаше в неконтролируем гняв за нищо.
— Като с Мариан — казвам аз.
— Да, точно така, но започна много отдавна. Бях сигурен, че ме шпионира. Знаеше неща, които не би могла да знае. Звънеше на колеги, с които мислеше, че съм се сближил прекалено, и им оставяше отвратителни съобщения. Започна работа за известно време, но когато се сприятелих с жената, която ръководеше цветарския магазин, там избухна пожар. Нищо, което да може да се припише точно на нея, но достатъчно, за да знам аз, че е била тя. Сменях работата на няколко години заради нещо, което тя е направила. Сключвахме договори. Аз обещавах да ѝ се обаждам поне три пъти на ден, а тя се отказваше от кредитните си карти. Аз ще се прибирам вкъщи веднага след работа, а тя ще се откаже от мобилния си телефон. Каквото и да е, за да я спра да разбива живота ни — или живота на някой друг — с лудостта си. Тя е агресивен социопат с всякаква липса на емпатия, сигурен съм. Има представи за правилно и погрешно, но не са като тези на другите хора и обича, ако може да се нарече така, само мен. Ще направи всичко, за да попречи на някого да застане между нас, и е много убедителна. Кой би повярвал на мен? — Той ме поглежда. — Ти не ми повярва. Налапа въдицата ѝ докрай.
— Много съжалявам, Дейвид. Мразя се. — Трябва да му кажа за сънищата. За това как го е шпионирала Адел. Как е знаела неща. Трябва да съм честна с него. Отварям уста да заговоря, но той е поел инерция и ме прекъсва.
— Вината не е твоя. Тя играе ролята си добре, а аз бях пияница, който мами жена си. Изобщо не трябваше да говоря с теб в онзи бар. Просто исках… просто исках да съм щастлив. И Господи, трябваше да знам. — Той едва не стоварва ядосано ръка на масата, но вместо това сграбчва ръба на масата. — Трябваше да разбера, когато беше малка. Онези ненормални неща, които говореше.
— Какво искаш да кажеш? — питам напрегнато аз. Това ще е за сънищата. Знам го. Тя е обичала Дейвид. Разбира се, че се е опитала да сподели с него.
— В началото, когато бяхме заедно, веднъж се напихме и тя се опита да ми каже, че може да прави някакви побъркани глупости, когато заспи. Не беше много ясна, но звучеше като луда. И най-лошото е, че вероятно всичко това беше по моя вина, защото, изглежда, беше взела идеите от хипарската книга за сънищата, която ѝ бях дал, и след това си беше измислила още по-побъркани неща. Аз просто се засмях и помислих, че се шегува, но тя се разстрои, че не ѝ вярвам. Трябваше да знам, че тези фантасмагории водят към нещо. Беше прекалено голяма, за да са детски измислици. Ясно показваше признаци за начало на някакви сериозни нарушения. Искам да кажа кой изобщо би могъл да повярва, че човек може да излезе от тялото си, докато спи? Това е от нещата, които говорят хората, които са взели прекалено много ЛСД. Така че, да, трябваше да видя признаците. Или поне да си ги бях спомнил, когато станахме по-възрастни. — Той ме поглежда. — Затова бях толкова щастлив, когато те срещнах. Ти си толкова нормална. — Той сграбчва ръцете ми, сякаш съм някакво спасение. — Толкова си земна. Кошмарите ти са само кошмари и просто се справяш с тях. Ти никога не би повярвала в нещо такова. Толкова си нормална.
О, Господи, само ако знаеше. Сега не мога да му кажа, нали? Всъщност всичко, което ти е казала, е истина. Как иначе мислиш, че те шпионира? Не мога да му причиня това. Не мога да причиня това на себе се. Не сега. Не и когато все още трябва да му кажа за писмото, което съм изпратила на полицията. Дейвид има нужда от факти и реалност. Не може да се справи с нищо друго.
— Адел със сигурност има проблеми. — Това е всичко, което успявам да кажа.
— Съгласен съм с това.
Стискаме здраво ръцете си и той ме гледа втренчено.
— Наистина ми вярваш, нали? — казва той и аз кимвам.
— Да. Вярвам ти. — Това така или иначе ясно се чете по лицето ми. Напълно му вярвам. Той не е убил Роб.
— Нямаш представа колко хубаво е да го чуя. Но не знам какво да правя. Казах ѝ, че искам развод. Кой знае какво ще направи сега? Със сигурност няма да ми позволи да си тръгна. Тревожа се и какво ще причини на теб. Господи, всичко това е такава каша.
И сега е мой ред да споделя своята лоша постъпка.
— Кашата е по-голяма, отколкото си мислиш — казвам аз. Сърцето ми бие лудо. — Аз я направих по-голяма.
— Не виждам как може да стане по-лошо — казва Дейвид с мека усмивка. — Щом ти все още можеш да ме харесваш след всичко, което ти разказах, щом можеш да ми вярваш, тогава всичко, поне за мен, вече е много по-добре. — И той изглежда по-добре. Отървал се е от тежко бреме, макар и само за малко, и в очите му има повече светлина.