Тогава му разказвам. Как съм търсила в интернет и съм изпратила до Ангъс Уигнъл в полицейския участък на Пърт писмо, в което описвам всички причини, поради които мисля, че д-р Дейвид Мартин е замесен в смъртта на младеж на име Робърт Доминик Хойл, и че тялото му вероятно все още е някъде в имението на Адел.
Мой ред е да гледам надолу към кафето си с пламнало лице. Дори не мога да кажа, че Адел е поискала да го направя. Всичко това е моя глупост. Когато свършвам, най-после вдигам очи.
— Така че виждаш, направих нещата по-зле — казвам аз. — Може би няма да му обърнат внимание като на писмо от някой побъркан. Може би този Уигнъл дори няма да го види. — Моля те, моля те, Господи, нека да е така.
Дейвид се обляга назад на стола и въздиша.
— Не, ще го прочете. Той беше като териер около мен и през цялото време се опитваше да ми припише пожара.
— Сигурно ме мразиш — казвам аз. Искам земята да се отвори, да ме погълне и никога да не ме пусне. Защо правя всичко още по-лошо? Защо съм толкова импулсивна?
— Да те мразя? — Той сяда по-изправен и изражението на лицето му е между смръщено и усмихнато. — Ти чу ли нещо от това, което казах? Не те мразя. Аз… всъщност е повече обратното. Харесвам те дори заради начина, по който вярваше на Адел. Заради желанието ти да ѝ помогнеш. Разбирам го. Но не, не те мразя за това. В много отношения онова, което си направила, ми носи облекчение. Прави нещата по-ясни.
— Какво искаш да кажеш? — Дейвид не ме мрази. Благодаря за това. Продължаваме да сме заедно в тази история.
— Адел не знае ли за писмото, което си изпратила? — пита той.
— Не мисля — поклащам глава аз. Не мога да съм по-точна. Трудно е да се установи какво знае и какво не знае Адел, но не мога да му го обясня, не и след това, което той току-що каза.
— Какво ще правиш?
— Ще отида в Шотландия — отговаря Дейвид. — Ще отида и ще разкажа всичко на полицията. Истината. Ще приключа с това.
Не е каквото очаквах и за момент оставам изумена, но знам, че е правилното решение.
— Ще ти повярват — казвам аз, въпреки че не съм напълно убедена. — Аз ти вярвам. И мога да те подкрепя. Също и Мариан, сигурна съм.
Той поклаща глава и се усмихва тъжно.
— Мисля, че ще е нужно нещо повече от това, за да се обори версията на Адел. Часовникът ми е там, нали помниш?
— Тогава защо ще го правиш? — Боя се, че ще го изгубя, преди да е бил мой. — Със сигурност има и друг начин. Защо ще отиваш, ако мислиш, че ще те арестуват?
— За да сложа край — отговаря Дейвид. — Веднъж завинаги. Трябваше да го направя много отдавна. Толкова се уморих да нося вината в себе си. Време е горкото момче да бъде погребано както трябва.
— Но не можем да ѝ позволим да се измъкне от всичко — казвам аз. — А и тя е опасна. Защо тя да не е този, който да отговаря? Вината е нейна!
— Аз може да не съм виновен, но не съм и невинен — казва той. — А това е перфектното наказание за нея.
— Какво искаш да кажеш?
Взирам се в красивите му сини очи. Те са чисти и спокойни.
— Адел не иска нищо друго, освен мен — отговаря той. — По свой собствен изкривен, побъркан начин тя ме обича. Винаги ме е обичала и винаги ще ме обича. Обсебена е от мен. Ако ме изпратят в затвора, тогава най-после ще се отърва от нея. Вече няма да ме държи с нищо. Ще бъда свободен.
Усещам как очите ми се пълнят със сълзи и този път не ги спирам.
— Не можеш ли да почакаш малко? Не може ли първо да прекараме няколко дни заедно?
Той поклаща глава.
— Ако не отида сега, изобщо няма да го направя, а ако прекарам време с теб, ще ми е много по-трудно. За мен е достатъчно, че ми вярваш.
— Кога тръгваш? — Не ме е грижа за Адел. Мога да се справя с нея. Вече знам тайните ѝ. Усещам малко вина. Не искам да е така, но имам тайна, която никога не мога да споделя с Дейвид точно както и тя не е можела.
— Днес. Сега. Само два и половина е. Не мога да се прибера първо у дома, защото тя ще разбере, че става нещо, но мога да съм на половината път към Шотландия, когато разбере, че ме няма. Ще ти се обадя, като пристигна.
— Сигурен ли си, че няма да е добре да го обмислиш още малко? — Проявявам егоизъм, искам да го задържа при мен, в нашия затвор. — Стана толкова бързо. Толкова…
— Погледни ме, Луиз.
Аз го поглеждам.
— Честно — това, което правя, не е ли правилно? Ако не смятаме чувствата ни един към друг?
От спокойното изражение на лицето му разбирам, че той вече знае отговора, и кимвам. Това наистина е правилната постъпка. Дори и резултатът да не е правилният и никой да не му повярва, истината трябва да се каже.