— Толкова е несправедливо — изричам аз. Изгарям отвътре, имам нужда да правя нещо. — Може би трябва да отида да я видя и…
— Не. Не може да направиш това. Тя е опасна.
— Но аз трябва да…
— Тя е социопат, Луиз. — Той стиска силно ръката ми. — Разбираш ли го? Не може да се приближаваш до нея. Обещай ми, че няма да се приближаваш до нея. Всъщност предпочитам да вземеш Адам и да заминеш от Лондон, докато аз не направя това, което трябва. Но поне ми обещай, че ще стоиш далече от Адел.
— Обещавам — промърморвам аз. Не е справедливо, че тя ще се измъкне, след като е разбила живота му. Не е справедливо, че ще се измъкне, след като е разбила и моя.
— Добре. Няма да го понеса, ако ти се случи нещо, и не искам да се тревожа за теб, докато се занимавам с това. Обичам те, Луиз. Наистина те обичам.
Дейвид става и идва от моята страна и после се целуваме. Той има вкус на стар алкохол, ментови бонбони и кафе, но не ме е грижа. Той е топъл, любящ, силен и мой и очите ми отново се пълнят със сълзи.
— Всичко ще е наред — прошепва Дейвид, когато се отдръпваме един от друг. — Повярвай ми — усмихва ми се той. — Как си с посещенията в затвора?
— Винаги съм готова за нови преживявания. — Засмивам се леко през сълзите, които не спират.
Той плаща кафето — обикновено, ежедневно действие, което прави всичко останало да изглежда нереално, и след това излизаме навън, където аз плача още на гърдите му, без да ме е грижа кой може да ни види.
— Всичко ще е наред — казва той.
Няма да е. Няма да е дори близо до наред, но аз кимвам и отново се целуваме; още сълзи и сополи, умора и стар алкохол. Каква двойка сме. Притискам лице в шията му и поемам топлия му мирис, а после остава само студен въздух и пушек от трафика и Дейвид го няма. Гледам го, докато отива към станцията на метрото. Той не се обръща. Мисля, че не се осмелява, за да не промени решението си.
Всичко това е по моя вина — мисля си за хиляден път, докато се облягам на една стена и ровя за електронната си цигара. Аз и онова глупаво писмо. Не мога да повярвам, че замина толкова бързо, за да поеме последствията от всичко това. Колко ужасен трябва да е животът му, за да изпитва облекчение, когато отива някъде, където несъмнено ще го арестуват. Краят на кариерата му. Животът и репутацията му разбити и той с етикета „убиец“. Избърсвам сълзите от очите си и оставям вятърът да ме разхлади. И аз нямам вина, както и Дейвид. Ние сме само пионки. Виновната е Адел. Тя е виновна за всичко. Мисля за единствената тайна, която трябва да пазя от Дейвид — сънищата. Вратите. Лудостта на цялото това нещо. Защо изобщо ме научи на това, ако ме мрази толкова много? Изпълнена съм с гняв към нея и той извиква тъгата ми за Дейвид и самосъжалението заради загубата му. Трябва да ѝ поставя капан. Да я предизвикам и да измъкна истината от нея. Може би, когато осъзнае, че така или иначе е изгубила Дейвид, тя ще каже нещо, каквото и да е, което може да му помогне. Трябва да има някакъв начин да я накарам да види какво прави. Как тук няма победители. И ако не друго, искам да ѝ кажа точно какво мисля за нея. Време е за честен разговор с така наречената ми най-добра приятелка. Не излъгах Дейвид. Няма да отида в къщата. Няма да се видя с нея лице в лице. Но не съм обещала да не говоря с нея, нали?
52
Адел
Седя в тихата кухня, където компания ми прави само равномерното тиктакане на часовника. Това е странно успокояващ звук. Понякога се чудя за това, за изобилието от шумни часовници в света, всеки от които неумолимо отбелязва липсата ни на време. Би трябвало да сме ужасени от тях, но въпреки това този повтарящ се звук някак успокоява душата.
Не знам от колко дълго седя тук. Слушам ударите на секундите, не гледам минутите и часовете. Сега се чувствам останала в периферията на собствения си живот. Излишна. Всичко вече почти приключва и аз се чувствам празна и тъжна.
Казват, че ако обичаш някого, трябва да му дадеш свободата. Е, аз най-после го освобождавам. Има и по-лесни начини от избрания от мен път, по които можех да го направя, но човек не може да подправи доверието, не може да подправи вярата и не може да подправи осъзнаването на истината. Трябва да са нови. Той трябва да ги види ясно в очите на Луиз. Шокът, че е преценила неправилно цялата ситуация. Невинността му. Това са неща, които аз не можех да му дам.
Той наистина я обича. Не мога да се съпротивлявам повече на това признание. Ами c’est la vie. Преживях достатъчно дълго. Чувствам се без посока, докато седя, чакам и слушам как животът ми си отива с тиктакането. Да — заключавам аз, когато резкият звън на евтиния мобилен телефон ме събужда от унесеността ми — можех да направя всичко различно, но този начин беше много по-интересен. Поне имам това като своя лебедова песен.