От другата страна на линията Луиз е цялата енергия и гняв, антитезата на моето спокойствие. Те шумят в ухото ми и сякаш излъчват горещина.
— Откога знаеш? — пита тя. Разбирам, че ѝ е нужен целият ѝ контрол, за да не изкрещи думите към мен. — Искам да знам каква игра играеш, по дяволите!
Тя кипи от гняв и той ме заразява.
— Мисля, че аз трябва да ти задавам този въпрос, нали? В края на краищата ти си тази, която чука съпруга ми.
— Не разбирам обаче — казва тя, без да обръща внимание на язвителните ми думи — защо ми каза за сънищата. Защо ми помогна, след като съществуваше риск да намеря втората врата? И когато успеех, щях да разбера всичко това?
Неблагодарна кучка.
— Тогава не знаех. — Задържам собствения си внезапен гняв вътре в себе си. — Мислех, че си ми приятелка. Опитвах се да ти помогна. Никога не бях срещала друг човек като мен и ти ме накара да се чувствам по-малко сама. — Усещам недоверието ѝ. Тихо секване на дъха от другата страна.
— Можеш да използваш втората врата, за да отидеш само на места, които познаваш. — Говоря бавно, като се старая тя да осмисли всичко. — Ако не си бил там, не можеш да ги виждаш. Трябва да визуализираш подробностите. — Облягам се назад на хладната стена. — Една вечер бях сама, ти ми липсваше и едва тогава минах през вратата на апартамента ти. Исках да те видя. Но вместо това видях него с теб. — Замълчавам и се опитвам да извикам малко сълзи. — Ето така разбрах. Тогава разбрах.
Луиз е като отворена книга. Знам, че се опитва да разбере логиката на казаното от мен. В момента в главата ѝ има прекалено много неща, за да си спомни онзи първи разговор в кабинета му за пиянското им прегрешение. Офиса, който бях разгледала предишния ден. Обаче аз го помня. Всяка дума и действие. Нейното притеснение. Неговата паника. Също и страстта, излъчваща се и от двамата, когато се видяха отново. Помня абсолютния гняв, който трябваше да потискам, докато успях да организирам срещата ни и тя ми каза за кошмарите, които сънува. След това гневът ми се стопи в истинска радост. Потенциален враг, превърнал се в дар от Бога само за няколко минути. Но поне засега това, което казах, е достатъчно като обяснение. Също така ѝ дадох съществена информация. Трябва да си представиш подробностите. Вижте ме, дори и сега ѝ помагам.
— Защо не каза нещо? Защо ми разказа всички ония глупости за Дейвид? Защо ме накара да мисля всичко това за него? Тези лъжи?
Винаги търси отговори. Винаги иска да знае. Трябвало е да стане детектив.
— Лъжите и истините са само въпрос на перспектива. И защо, мислиш, го направих? — Съсредоточавам се в задачата пред мен и повишавам леко глас, разстроена и обидена. Иска признание, сигурна съм, но играта ми още не е приключила. — Ти беше най-добрата ми приятелка. Първата ми истинска приятелка от цяла вечност. Исках да го мразиш. Исках да избереш мен. Защо да губя и двама ви? Справедливо ли е това? Аз не бях направила нищо лошо!
Това последното може би беше малко прекалено, като се има предвид всичко, което тя знае, и сигурно звуча, сякаш съм луда. Разбира се, що се отнася до нея, аз съм луда.
— Исках да обичаш мен най-много. — Гласът ми вече е по-тих, сякаш избликът ми на енергия е бил прекалено голямо усилие за мен. — Но ти обичаше него, а към мен изпитваше само съжаление. Съжаление и вина, само това изпитваше към мен, докато безгрижно спеше с мъжа, когото обичам. — Може и да нямам морално превъзходство, но наранената съпруга е нещото, към което ще се придържам.
— Не е вярно и ти го знаеш. — Защитна нотка в гласа ѝ. Предполагам, че лицето ѝ е пламнало. Толкова е предсказуема. — Бях твоя приятелка — продължава тя. — Мислех, че и ти си ми приятелка, и опитах да сложа край. Беше започнало, преди да те познавам. Не знаех, че е женен. Опитах се да сложа край. И всичко наистина приключи.
Неин ред е да не каже цялата истина. Всичко наистина приключи, но едва когато се намесих и той разбра за приятелството ни. Луиз щеше да продължи виновно да си разтваря краката за него зад гърба ми, ако той не беше изпаднал в паника и не беше сложил край. За да я защити от мен. Такъв е Дейвид. Все спасява жени. Разбира се, това развитие на събитията не съвпада с виждането ѝ за нея самата, така че предпочита да мисли, че вината ѝ щеше да победи и тя щеше да приключи връзката. Познавам хората по-добре, отколкото смята. Познавам нея по-добре, отколкото смята.