— Ти ми отне всичко — прошепвам отново аз. Няма да призная никаква вина. Не на този късен етап от играта. — Какво ще правя без него?
— Можеш да постъпиш правилно — отговаря тя. — Да докажеш, че го обичаш. Да сложиш край на този ужас. Така поне може би няма да те мрази. Може би ти няма да мразиш себе си.
— Върви на майната си — прошепвам аз, наслаждавайки се на грубите думи, излезли от устата ми. Седя разтреперана за момент, докато гневът избухва от мен в струя от слюнка. — Върви на майната си! — изкрещявам отново и после избухвам в сълзи.
Чува се изщракване и след това тишина в ухото ми и аз отново съм сама с неспирното тиктакане на часовника. Господи, понякога е такава арогантна кучка — мисля аз, докато се изправям на крака, слагам телефона си в джоба и избърсвам сълзите си. Обаче е права. Време е да оправя всичко.
53
Луиз
Треперя, докато затварям.
Разбра ли тя нещо от това, което казах? Какво ще направи сега? Ще се обади в клиниката? Ще изпотроши къщата, когато разбере, че не съм излъгала? Мисля за това колко съкрушена звучеше. Не. Тя ми повярва. Знае, че Дейвид е заминал. Опитвам да му се обадя, но се включва телефонен секретар. Сигурно вече е във влака и сигналът е лош. Изругавам тихо, но след това оставям съобщение да му кажа, че съм в безопасност.
Безопасност.
Адам. Трябва да го взема след час. Как може да се преструвам на щастлива с него тази вечер? С всичко, което се случва? О, момченцето ми, толкова го обичам, но днес не мога да се занимавам с него. Прекалено съм разсеяна. Освен това и Адел. Тя знае къде живея. Какво ще стане, ако ужасната ѝ мъка се превърне в гняв? Социопат. Така я описа Дейвид. Ами ако дойде да ме търси, когато осмисли всичко, което ѝ казах? Замислям се да отидем на хотел, както бе предложил Дейвид, но това ще изисква прекалено много обяснения за Иън, когато Адам се види с него. Освен това част от мен иска да види колко ще побеснее Адел. Ако ме нападне, искам да съм подготвена. Мисля, че ще изгуби контрол, след като Дейвид не е там. Почти се надявам да стане така. Това ще е в подкрепа на неговата версия за събитията.
Обаждам се на Иън, като мълчаливо си обещавам, че каквото и да се случи, утре ще заведа Адам на сладкарница, за да прекараме специално време като майка и син.
— Здравей — казвам, когато Иън отговаря малко притеснен. Никога не му звъня на работа. Това време отдавна отмина. — Няма нищо тревожно. Само се чудех дали вие с Лиса можете да ми направите услуга. Макар че е малко в последния момент.
— Каква услуга?
— Ще вземете ли Адам за тази вечер? Да го приберете от занималнята? Появи се нещо и закъснявам, а и по-късно съм поканена на вечеря.
— Разбира се! — отговаря той. — Ще се обадя на Лиса и тя ще отиде да го вземе. — Чувам ентусиазма в гласа му. Мисли, че имам среща. Най-после бившата съпруга продължава живота си.
— Благодаря — казвам аз. — Невероятен си.
— Няма проблем. Забавлявай се!
Сбогуваме се и аз затварям. Колко е странно, че любовта може да се превърне в омраза, а после в това сдържано приятелство. Устоявам на порива да изляза и да купя бутилка вино. Колкото и да си казвам, че ще пия само една чаша, в настроението, в което съм, бутилката ще е изчезнала, докато Дейвид се обади, а ако съм пияна, не мога да гарантирам, че няма да започна да го моля да промени решението си.
И разбира се, трябва да мисля и за Адел. Ако се появи и аз съм пила, няма да имам никакъв шанс срещу нея.
54
Адел
Времето лети, нали така казват? Тик-так, тик-так. Днес наистина лети. Този последен ден. Не бях очаквала да е тази вечер. Не бях очаквала да съм сама, когато дойде последният момент. Бях планирала да го направя през уикенда, когато Адам го няма, а Дейвид е у дома. Може би дрогиран и заспал, но тук. Но звездите са благосклонни към мен и Адам е при баща си, а Дейвид, ами Дейвид е на своята мисия за самоунищожение в Шотландия. Връща се на родна земя да изчисти съвестта си. Така е много по-добре. От една страна, не толкова сложно за мен, а и това в крайна сметка е между мен и Луиз. Дейвид е наградата в схватката ни. И двете сме се уморили да се борим. Време е да приключим играта. Трябва да се реши кой е победителят и кой победеният.
Сцената е подредена, всичко е готово. Подготвям спалнята и след това написвам писмото, което ще оставя в запечатан бял плик на бюрото на Дейвид. Хартията е нова — скъпа. По нея ще има отпечатъци само от моите пръсти. Няма да могат да кажат, че Дейвид ме е накарал да го направя. Помислила съм за всичко и всичко трябва да е перфектно. За да изглежда както трябва.