Остават още много часове и след като съм упражнявала всичко отново и отново, докато не мога да понеса да го правя повече, аз просто обикалям празната ни къща и се сбогувам с нея. Сърцето ми бие лудо, а устата ми е пресъхнала. Налага се да ходя в тоалетната почти непрекъснато. За първи път осъзнавам, че се страхувам. Дъждът е спрял и аз излизам в хладния полумрак на вечерта и се радвам на настръхването на кожата си. Това ме успокоява. Трябва да събера кураж и няма да се проваля. Клоните на дърветата са надвиснали ниско над моравата и цветните лехи, но са натежали и живи, а приближаващата се есен все още не е отнела листата им. Тук е като опитомена версия на гората в имението. Ако градината се остави без грижи, колко време ще мине, преди подрязаната и подкастрена природа да подивее? Чувствам се като тази градина. Подрязано диво създание. Оставам там известно време, наслаждавайки се на ароматите, на вятъра и на гледката на всичко това и после, когато вечерта преминава в нощ и кожата ми потреперва от студ, аз се прибирам вътре.
Взимам си дълъг горещ душ, четирийсет минути, може би повече. Сега времето сякаш се движи по-бързо, сякаш е наясно с надигащия се в мен ужас и си играе с него. Поемам дълбоко въздух под парата, за да успокоя нервите си. Аз контролирам всичко. Винаги съм контролирала всичко. Няма да се превърна в плачеща, виеща и изплашена жена сега, накрая.
Изсушавам косата си, наслаждавайки се на блясъка и гъстотата ѝ, а после се разглеждам в огледалото, преди да облека най-хубавата си копринена пижама. Иска ми се да заплача, въпреки че това е нелепо и ме кара да се намразя малко. Проверявам дали всичко е където трябва да бъде, въпреки че приготвих стаята само преди няколко часа и знам, че всичко е там, където ми е нужно. Както Дейвид непрекъснато проверява паспорта си в редките случаи, когато сме пътували на почивка. Усмихвам се на това. Мисълта за Дейвид ме успокоява. Всичко това е за него. Всичко винаги е било за него. Обичам го толкова, толкова много.
Поглеждам часовника. Десет вечерта. След около половин час ще е време. Лягам на леглото и затварям очи.
55
Луиз
Дейвид не се обажда чак до след десет и дотогава на мен вече ми се иска да запълзя по стените от притеснение. Бавно осъзнавам реалността на това, което той прави. Следващия път, когато го видя, може да е от другата страна на масата при посещение в затвора. Повдига ми се и се чувствам напрегната, сякаш съм пила прекалено много силно кафе, и когато чувам гласа му, ме залива вълна на облекчение. Той е в хотел в Пърт и чака Уигнъл, който ще дойде при него. Радвам се, че не пих. Щом Дейвид може да е силен във всичко това, значи и аз мога. Казвам му за обаждането си до Адел, изливайки всичко в порой от думи.
— Не можах да я накарам да признае. Звучеше виновно и беше разстроена, но всъщност не каза, че си невинен. Толкова съжалявам. Исках да я накарам да разбере какво е направила. Надявах се, че ще е откровена. Исках да опитам да я убедя да каже истината за часовника и за това, което е станало.
— Всичко е наред, Лу — казва той. Изобщо не звучи ядосан, само уморен и примирен. Обаче ми харесва съкратеното ми име, което идва от устата му. Звучи мило. — Тя не знае как да казва истината. Но сега трябва да внимаваш. Не мисля, че истински разбираш каква е тя. Няма да го понеса, ако ти се случи нещо.
— Нищо няма да ми се случи. Обещавам. Ще съм точно тук, където имаш нужда от мен. — Говоря с клишета, но не ме е грижа.
— Мисля, че това е той — прошепва в слушалката Дейвид, след като някой на стотици мили е привлякъл вниманието му от другия край на стаята. — Ще ти се обадя, когато мога — казва той. — Обещавам. И моля те, излез от апартамента тази вечер! Или поне иди при някоя съседка.
— Дейвид, аз… — Не знам какво да кажа. Обичам те? Във всеки случай нещо в този смисъл. Никога не съм била по-сигурна, че мога да обичам някого, колкото съм сигурна за Дейвид. Но не успявам да довърша наполовина изреченото обяснение в любов. Телефонът изщраква в ухото ми, Дейвид е насочил вниманието си към полицая.
Напрежението веднага изчезва от мен. Вече няма връщане назад. Няма време да промени решението си. Чувствам се празна и самотна и егоистично ми се приисква Адам да беше тук, за да мога да отида в стаята му и да го гледам как спи, и да си напомням, че съм имала и късмет в живота. Вместо това отивам в кухнята и посягам към бутилката джин и сока в шкафа. Ще е по-добре от нищо. Започвам да наливам глупаво голямо количество, когато чувам телефонът ми да изпиуква. Съобщение.