Втурвам се в дневната със сърце, скочило в гърлото. Дали е Дейвид? Дали полицаят му е казал да се върне у дома и да си прегледа главата? Дали го отпращат, без дори да го изслушат? Може би мислят, че им губи времето?
Не е Дейвид. Адел е. Толкова бях сигурна, че е той, че се взирам в телефона за момент, преди истински да осъзная името, и тогава стомахът ми се свива от притеснение. Какво сега? Какво ще направи сега? Натискам бутона и прочитам съобщението.
Права беше. Трябва да поправя нещата. Да бъда откровена за всичко, което се случи. Не мога да живея без Дейвид, а те ще ми го отнемат. Но не искам и да ме затворят. Не мога да направя това. Не искам да отида в някакво ужасно място с луди хора. Проблемът е в главата ми. Не искам да се ровят в нея. Не съм достатъчно силна за това, нито за да живея без Дейвид до мен. Така че ще избера лесния начин да го спася. Може би не е лесен, но е единственият ми избор. Предполагам също и че това е правилният начин след всичко случило се. Надявам се, че сега си щастлива. Може би сега, когато мен ме няма, и той ще е щастлив. Бях твоя приятелка, Луиз, за кратко време. Моля те, не забравяй това.
Взирам се в съобщението и се опитвам да го разбера. Какво ще направи Адел? Какво казва с това? Ще избере лесния начин? Какво означава това? Истината крещи някъде вътре в мен, докато останалата част от ума ми се опитва да я стигне. Толкова е далече от онова, което очаквам от нея. Но после си спомням как звучеше по телефона — съкрушена, разплакана. Може да е ненормална, но наистина обича Дейвид. Никога не е живяла без него.
Лесният начин. Адел ще се самоубие. Спомням си всичките хапчета в шкафа им. Всичките ли ще вземе? Това ли е?
Опитвам да ѝ се обадя, но тя не отговаря. По дяволите, по дяволите, по дяволите. Ушите ми жужат от напрежение. Какво да правя? Да се обадя в полицията? И какво да им кажа? Ами ако изобщо не е истина? Все пак това е Адел. Това някакво изпитание ли е? Трик? А ако не е? Дори и след всичко, не искам това да тежи на съвестта ми, ако бих могла да я спася. Как може да съм сигурна?
Осъзнавам, че има едно нещо, което мога да опитам. Моята собствена лудост, която тя отключи в мен. Новата ми способност.
Пресушавам половината джин с портокалов сок и сядам на дивана. Ако мога да я видя, тогава ще знам. Забавям дишането си. Оставям шията си да се отпусне. Не мисля за нищо друго, освен за вратата. Съсредоточавам се както никога досега и ето я и нея, проблясващото сребро. Мисля за къщата на Адел. Спалнята ѝ. Скъпото легло с метална рамка. Акцентиращата стена с три зелени ленти. Усещането за памучния юрган под мен. Дъските на пода. За миг ми се струва, че мога да отида там, но после вратата ме бута назад и изчезва. Прекалено далече е. Не мога да отида толкова далече. Все още не.
Проклинайки себе си, нея и всичко, най-после сядам по-изправена и грабвам телефона си. Кликвам на приложението за „Юбер“. Колата ще дойде след две минути.
Бях твоя приятелка, Луиз, за кратко време.
По дяволите. По дяволите, по дяволите, трябва да отида. Трябва. Нямам друг избор. Дори не взимам палтото си, преди да се втурна навън в студената нощ.
Колата идва точно както бяха казали, пристигайки почти веднага след като излизам на улицата, и след като казвам рязко адреса на шофьора, аз оставям съобщение на телефона на Дейвид, като му казвам къде отивам и защо. Ако това е капан и нещо се обърка, поне ще знае какво ми се е случило. Кой ми се е случил. Опитвам отново да ѝ се обадя. Все още никакъв отговор. Кракът ми потропва, аз се навеждам напред на седалката и подканям шофьора да кара по-бързо.
Колко време е минало, откакто получих съобщението? Мисля, че максимум десет минути. Но може би няколко минути прекалено дълго. Закъсняла ли съм вече?
Излизам от колата, преди да е спряла напълно, като извиквам през рамо разсеяно „Довиждане“. Хвърча нагоре по дебелия камък на стълбите и натискам силно звънеца с разтреперана ръка. Чувам го да звъни от другата страна, но не виждам никакви светлини на долния етаж. Натискам отново звънеца, като го задържам пет или повече секунди, но пак нищо.
Прикляквам и надничам през пощенската кутия.
— Адел? Аз съм!
Към мен се носи остра миризма. Дим? В далечния край на коридора откъм кухнята виждам оранжево проблясване. О, по дяволите. По дяволите. Пожар. Какво беше казала Адел? Че ще поправи нещата? Дали говореше повече за родителите си, отколкото за Роб? Пожар бе убил семейството ѝ, пожар бе избухнал и в цветарския магазин, където бе работила. Това ли е нейното нещо? Дали да умре в пожар, беше начинът на Адел някак да балансира нещата? Натискам звънеца още веднъж, лицето ми се зачервява от паниката и тогава си спомням ключа и започвам да ровя в саксията, като копая дълбоко в пръстта, преди да приема, че не е там. Прибрала го е. Няма как да вляза.