Не знам какво да правя. А ако тя не е вътре? Ако се опитва да направи така, че да ме арестуват за пожар или нещо такова? Обаче ако е обратното и тя е горе в стаята си дрогирана и чака да изгори или да се задуши от дима, или както там, по дяволите, хората умират при пожар в къщата? Удрям по вратата. Адел е толкова близо и въпреки това толкова далече.
Толкова близо.
Спомням си втората врата. Сега съм близо. Може би оттук ще мога да го направя. Сядам на най-горното стъпало и се облягам на верандата, подпирам се в ъгъла. Започвам да дишам дълбоко, отначало накъсано, а после по-гладко. Изпразвам ума си, съсредоточавам се върху сребристата врата. Сега, когато не се страхувам от нея, ставам по-добра. Вече мога да я извикам, вместо тя да идва при мен неканена.
Когато очертанията започват да блестят ярко в тъмнината зад очите ми, аз си представям спалнята на Адел. Образът е ясен. Цветовете на стените, зеленото на изпълнената с вина гора. Банята в ъгъла. Въздухът, запазен хладен от старите тухли. Огледалото отзад на гардероба. Виждам всичко толкова ясно и после изведнъж минавам през вратата и…
… и съм там, и кръжа над стаята. Тъмно е, но виждам Адел да лежи на леглото, неподвижна и перфектна в кремава копринена пижама. Няма следи от хапчета или вода, с която да ги е взела, но усещам как от нея се излъчва ужасна празнота, сякаш вече е мъртва. Във въздуха около тялото ѝ витае сива пустота, докато първите струйки дим пълзят нагоре от коридора на долния етаж.
Разбирам, че я няма. Не е мъртва, но е излязла от тялото си. Не иска да усеща как умира. Не иска да е тук, когато това се случи. Дали се бои, че може да промени решението си? Да изпадне в паника в последния момент? Това ли е станало с родителите ѝ?
Приближавам се към нея, докато слушам пращенето отдолу. Пожарите не са тихи, когато се разгарят, а ако се съди по шумовете, които чувам, този се разраства бързо. Трябваше да извикам пожарната. Трябваше да се обадя в полицията. Трябваше да направя нещо полезно. Някой съсед скоро ще забележи пламъците, но ще е прекалено късно. Не знам как Адел е запалила пожара, но той се разпространява бързо. Трябва да я изведа от къщата. Инстинктивно посягам към нея, но не мога да я хвана, аз съм нематериална, аз съм само чиста енергия. Какво да направя? Как да я изведа оттук?
Хрумва ми мисъл, хладна и ясна, сякаш липсата на химичните реакции на тялото е потиснала паниката ми. Мисълта е побъркана и не знам дали изобщо е възможна, но може да е единственият ми шанс да я спася.
Тялото ѝ е празно. Аз съм тук. Ще ми отнеме само три или четири минути да изтичам по стълбите и тогава и двете ще сме в безопасност. Това е единственият ми шанс. Скоро по стълбите няма да може да се минава. Навсякъде има дървени подове. Лакирани. Колко бързо ще горят те?
Втренчвам се в тялото ѝ, все още леко удивена от красотата ѝ, а след това си спомням очите ѝ. Кафяви със зеленикав нюанс. Представям си да гледам иззад тях. Какво ще е чувството да съм в този кожа, здрава и в добра физическа форма, и да съм толкова слаба. Представям си да съм Адел, да се вмъкна в това тяло, да го контролирам и после — точно когато усещам ужасно разтърсване на шок някъде в същността ми, чувството, че нещо много, много сериозно не е наред — аз съм в нея.
56
След това
— В писмото, което е оставила, тя не споменава пожара в къщата на родителите си — казва инспектор Патисън. — Но в докладите пише, че е започнал от бушоните. — Той е набит, кръгъл като бъчва човек, чийто костюм е виждал и по-добри дни, но в очите му се чете умората от света, която говори за полицай с дългогодишна кариера. Той е надежден. Хората му имат доверие. Спокоен е.
— Пожарът, който е запалила в дома ви, мистър Мартин — продължава той, — също е тръгнал от бушоните в шкафа в кухнята, така че може би в това има някакво признаване на вина.
— Знаят ли какво е използвала? — пита Дейвид. Той е блед и изглежда изпит по начина, по който са хората в шок, но също така и в много по-добро настроение. Разбира се, че ще е така. Динг донг, вещицата е мъртва.
— Терпентин и напоени кърпи за чинии.
— Разбирам — кимва глава Дейвид. — Беше боядисвала.
— Намерихме писмото, което е написала — някакъв вид признание — на бюрото ви. В него потвърждава всичко, което казвате в показанията си пред главен инспектор Уигнъл в Пърт. Хвърлила тялото на Робърт Хойл в кладенеца на имението си, а по това време е носила часовника ви. Имаме потвърждение от Шотландия, че тялото е намерено. Естествено, то е много разложено, но очакваме данни за зъбите, за да се потвърди самоличността му. Също така, като се има предвид смъртта, която е избрала съпругата ви — свръхдоза хероин — същата причина, която тя посочва за мистър Хойл, изглежда, че се е опитала да въздаде някаква справедливост. Може би е искала да изчисти съвестта си и в двата случая — на родителите си и на мистър Хойл.