— Но откъде е взела хероина? — пита Дейвид. — Тя беше много неща, но със сигурност не беше такъв човек.
— Антъни — казвам аз, сякаш току-що ми е хрумнало. Гърлото все още доста ме боли от дима и звуча дрезгаво. — Антъни Хокинс. Няколко пъти го видях да се навърта около нея. Може да го е накарала да ѝ намери.
— Хокинс? — Инспекторът записва името.
— Мой пациент — казва Дейвид. — Или по-скоро бивш пациент. Наркоман и обсесивен. Появи се в къщата ни. — И тогава виждам, че разбира. — Адел му отвори. Може би обсесията му се е прехвърлила върху нея. Адел е — беше — много красива.
— Ще говорим с него. А що се отнася до писмото на съпругата ви, почеркът е неин и има отпечатъци само от нейните пръсти, така че няма съмнение, че го е написала тя. — Той вдига очи. — Което е много добра новина за вас. Въпреки че имате късмет, че не е изгоряло в пожара.
— Типично за Адел — казва Дейвид с горчива полуусмивка на лицето. — Дори и в последните си мигове не е можела напълно да ми даде свободата.
Аз почти не слушам. Всичко, за което мога да мисля, е, че Дейвид държи ръката ми и я стиска силно. Не съм усещала това от толкова дълго време. Снощи, въпреки че бяхме в третия ден от чистилището на полицейските разпити, ние се любихме, смяхме се, усмихвахме се и се прегръщахме силно. Чувствам се, сякаш сънувам.
— Дейвид ще отиде ли в затвора? — питам загрижено аз.
— Не мога да коментирам, докато не приключи разследването. Тогава, ако има официални обвинения, ще уведомим адвоката ви. Но има смекчаващи вината обстоятелства. Тя е била уязвима по време на смъртта на мистър Хойл и Дейвид се е опитвал да я защити. Въпреки че дори и смъртта да е била инцидент, все пак остава фактът, че Адел е скрила тялото, а Дейвид е съучастник след събитието.
— Знам — казва Дейвид. — Няма да оспорвам обвинението в този случай.
— И предполагам, че също така няма да практикувате психиатрия скоро? — поглежда го със съчувствие Патисън. От всички престъпници, които сигурно е виждал през годините си в полицията, Дейвид вероятно най-малко прилича на такъв.
— Не — отговаря Дейвид. — Предполагам, че не. Това е още едно решение, което очаквам. Всъщност не съжалявам много. Може би имам нужда от пълна промяна. — Той ме поглежда и се усмихва и аз му се усмихвам в отговор толкова широко, че си мисля, че лицето ми ще се разцепи. Няма нужда да крием любовта си от полицая. Връзката, любовта ни, е описана в писмото. Много добре го знам. Нали аз го писах.
Докато излизаме от полицейския участък, прибирам от лицето си русата коса, с която още не съм свикнала. Тялото на Луиз — моето тяло — все още ми се струва странно. Като начало, това, че нося едни допълнителни седем килограма, ме забавя, но ми е приятно да съм по-закръглена, а щом на Дейвид това му харесва, значи ще остана така. Обаче тя има нужда от очила за далечно виждане. Не мисля, че го знаеше.
Ах, Луиз, колко перфектна беше. Колко прекрасно се справи. А трябва да отдам дължимото и на себе си. Планът ми мина перфектно. След неуспешния ми опит да купя дрога в ужасния подлез, където едва не загубих чантата си и резултатът беше насиненото ми око, Антъни Хокинс беше ми паднал от небето и беше толкова доволен, че има нещо, което може да направи за мен. Наркотици, игли, донесе ми всичко, което ми трябваше.
Бях се упражнявала с хероина, така че знаех точно колко мога да инжектирам на себе си — между пръстите на краката, за да не се виждат белезите — и да не потъна веднага в мъгла. В онзи ден, когато се бе появила Луиз, аз се упражнявах и обясних състоянието си с хапчетата. Неочакван бонус.
Приготвих огъня, но не го запалих. Когато стана достатъчно късно, аз ѝ изпратих съобщение, изразявайки с много думи намерението си да се самоубия. Гледах я. Видях как се опитва да ме види и се отказва. Точно преди таксито да спре отвън, аз запалих огъня и изтичах горе. При първото позвъняване си инжектирах точно толкова хероин, колкото трябваше, а после скрих остатъка под леглото, където вече бях оставила чифт от хирургическите ръкавици на Дейвид. Минах през втората врата. Видях я отвън. И тук беше най-сложната част. Да избера времето, след като тялото ѝ остане празно, за да вляза в него. Да изчакам първия знак, че нещо не е наред. Вибрация във въздуха зад мен, която да ми каже, че тя влиза в моето тяло. Ако се беше върнала в тялото си, тогава съм сигурна, че аз щях да бъда изхвърлена.