Но съдбата помага на смелите и нейната кожа стана моя. Грабнах ключа от трегера на вратата, където го бях скрила, и се втурнах по стълбите през сгъстяващия се дим.
Луиз стенеше леко на леглото и очите ѝ бяха изгубили фокус. Неочаквана доза хероин ще причини това на всяко момиче. Когато ме видя, тя се фокусира леко. И Луиз там, зад моите очи, гледаше към мен в нейното тяло. Тогава се изплаши, въпреки че беше дрогирана. Мисля, че се опита да изрече името ми. Във всеки случай изгъргори нещо. Не спрях да се сбогувам. Нямахме време за това. Сложих си ръкавиците и взех останалото в спринцовката. Инжектирах го между нейните, моите пръсти. Последва „лека нощ, мила“, и всичко свърши, като се изключат виковете.
Пуснах спринцовката на пода, натъпках ръкавиците в джоба си, за да се отърва от тях по-късно, и след това я вдигнах, благодарейки на себе си, че бях отслабнала толкова и благодарейки на нея, че поне малко ходеше на фитнес. После я понесох надолу по стълбите и навън в нощта. Тогава вече в тъмнината виеха сирени и дребната възрастна жена от съседната къща стоеше на улицата по нощница, стиснала в ръце лаещото си куче.
И това беше всичко. Когато се появи пожарната, аз им казах за съобщението и как съм изровила ключа от саксията и съм влязла, за да опитам да я спася. Обаче вече била мъртва. Сигурно бе умряла по пътя надолу по стълбите.
Довиждане, Адел, здравей, Луиз.
Ако обичаш някого, дай му свободата. Какви абсолютни глупости.
57
Тогава
— Правех точно това, когато родителите ми загинаха — казва Адел. Двамата са се изтегнали пред огъня, изоставили книгата на Шекспир, от която му бе чела. — Просто летях навсякъде. Сякаш бях вятър или нещо такова. Извисявах се над природата. — Тя подава джойнта на Роб, не че му е нужно. Той беше преследвал дракона, както го наричаше. Беше смъркал хероин. Поне не се инжектира. И това е нещо.
— Започна, когато бях малка — продължава Адел. — Прочетох за контролираните сънища в една стара книга, която ми даде Дейвид, а после, когато овладях това, започна цялото онова друго нещо. Отначало можех да го правя само докато спя. Може би бяха хормони или каквото и да е. Може би като дете нямах този умствен контрол. Но Господи, винаги беше толкова невероятно. Това тайно умение. Първо бяха само места, които можех да си представя. И отначало изобщо не можех да отивам много далече. После, с минаването на годините, ставах все по-добра и по-добра. Или може би то ставаше по-естествено. Сега мога да го правя, когато поискам, и да се извися нагоре. Веднъж опитах да разкажа на Дейвид, но той само се изсмя. Сигурно си помисли, че се шегувам. Тогава разбрах, че никога няма да ми повярва, не и истински. Така че го пазех в себе си. Докато не те срещнах.
— Затова не искаш да спиш — казва Роб. Той взима ръката ѝ и я стиска и усещането е приятно. Приятно е да можеш да говориш за това с някого. Да споделиш всичко това.
— Да — отговаря тихо тя. — Аз бях виновна за смъртта на родителите си. Каквото и да говорят хората, пожарът беше инцидент, но ако бях там, дори и да бях заспала нормален сън, щях да се събудя. Щях да успея да направя нещо. Не аз не бях. Бях високо сред дърветата и наблюдавах бухалите и гората и всички същества, които излизат през нощта.
— Понякога се случват ужасни неща — казва Роб. — Трябва да го забравиш и да продължиш живота си.
— Съгласна съм — отговаря тя. После добавя по-откровено: — И не мисля, че бих могла да се откажа от това, дори и да опитам. То е част от мен. Част от моята същност.
— Значи затова е втората врата — казва той. — Виждал съм я вече няколко пъти, но ме плашеше. Писах за това в тетрадката.
— Защо не каза нещо досега?
— Не исках да си помислиш, че съм някакъв изрод.
Адел стиска ръката му. Тя обича Роб, наистина го обича. И Дейвид може и да не го одобрява много — вижда го, въпреки че той не бе казал нищо — но тя е сигурна, че с времето ще го хареса.
— Е, ако си изрод, значи ще бъдеш изрод като мен — казва Адел и двамата се разсмиват. Тя е щастлива. Той е щастлив. А Дейвид е прекрасен. Бъдещето ѝ изглежда толкова светло. — Много ми харесва, че и ти можеш да го правиш. Невероятно е.