Довиждане, Роб, здравей, Адел.
Беше трудно да бутна тялото в кладенеца. Женските тела са толкова слаби, а и аз не бях подготвен за това. По дънките ми бяха полепнали сухи листа и кал и слабото ми тяло ме болеше, докато потта ми изстиваше на хладния, влажен въздух. Бях очаквал светът да е различен след това, но всичко изглеждаше същото. Единственото, което беше различно, бях аз. Това, че часовникът падна заедно с нея, беше случайност. Не ме беше грижа кой знае колко. Той го беше дал на нея, не на мен. Не ме беше грижа особено и за това, че оставях собственото си тяло да изгние там. Никога не го бях харесвал. То никога не бе давало представа за това какъв съм отвътре. Бях много по-прекрасен от тази бледа, пъпчива черупка. Обаче запазих тетрадката. Единствената ми връзка със стария ми живот. Откъснах страниците с втората врата — не можех да рискувам Дейвид случайно да я намери — и след това я скрих в кашон с останките от живота на родителите на Адел. И сега ще я запазя. Кой можеше да предположи, че ще се окаже толкова полезна? Може отново да ми потрябва.
Но не се справих идеално със смяната с Адел след това. Трябваше да покажа повече угризения заради тялото в кладенеца. Мисля, че това беше първият червен флаг за Дейвид. И после, разбира се, ужасното откритие за бременността. Имах достатъчно затруднения с приспособяването си към всички останали странности на женското тяло, за да мога дори да си спомня, че трябваше да имам менструация, и по никакъв начин не бях готов цял един друг човек да расте вътре в мен. Също така това беше дете на Адел, не мое. И не исках никаква част от нея в новия ми чудесен живот с Дейвид. Освен това не знаех достатъчно за Адел. Историята им. Нищо от това не беше в моя полза, когато ставаше въпрос Дейвид да ме обича. Трябваше да инсценирам прекалено много нервни сривове, за да го задържа, а после, разбира се, да прибягна до заплахи.
Този път е различно. Дейвид не познаваше Луиз толкова добре, а аз гледах и се учех, запомнях живота ѝ, особеностите ѝ, вкусовете ѝ, хумора ѝ. И сега той ме обича, виждам го в очите му. Освободен е от миналото. Този път може би ще му дам дете. Ще станем истинско семейство.
— Къде искаш да отидем на меден месец? — пита ме той, когато се връщаме в колата. — Избери където искаш.
Оженихме се преди седмица, само ние двамата в гражданското. В деня, когато Адел, в първоначалното ми тяло, беше погребана в някакво жалко гробище в Единбург. Но едва сега, когато и двамата сме официално свободни да правим каквото искаме, започваме да мислим за това, което ще дойде после. Преструвам се, че обмислям въпроса му за момент.
— „Ориент експрес“ — отговарям. — А после може би круиз.
— Ти мразиш кораби. — Тихият глас идва от задната седалка и не е нужно да се обръщам, за да видя мрачния поглед в очите на Адам. Той знае, че нещо не е наред с мен, но не може да разбере какво. — Винаги си казвала, че мразиш корабите — повтаря упорито той.
— Просто се държи глупаво — прошепвам аз и стискам бедрото на Дейвид. — Мисля, че се тревожи, че ще ме откраднеш от него.
Зъбите ми са стиснати зад усмивката. Все още има една малка пречка, която трябва да преодолея, за да бъде щастието ни пълно. Дейвид може и да не познава Луиз добре, но Адам я познава. Тези връзки трябва да бъдат прекъснати. Лесно беше да сложа край на приятелството със Софи — един лек намек към съпруга ѝ за евентуални изневери се погрижи за това — но изчезването на Адам от живота ми ще трябва да е малко по-драматично. На всички е известно, че на децата често им се случват инциденти. А и скръбта сближава хората, нали?
— Обичам те, Луиз Мартин — казва Дейвид, запалва колата и потегляме, оставяйки миналото зад нас.
— И аз те обичам, Дейвид Мартин — отговарям аз. — Повече, отколкото можеш да си представиш.
Благодарности
О, за бога, толкова е трудно да разбера откъде да започна, защото списъкът с хората, на които трябва да благодаря, е дълъг и ме кара да се чувствам смирена. В Обединеното кралство: благодаря на невероятния си агент и приятелка Вероник Бакстър в „Дейвид Хайъм“, както и на целия екип за права за чужбина там, които се справиха така добре, продавайки „Зад нейните очи“ в различни страни. И разбира се, огромна благодарност на всички редактори, които са ги купили! Завинаги оставам длъжница на Наташа Бардън, моя редактор в „Харпър Фикшън“, за това, че ми даде възможност да ѝ представя идеята, както и за огромните ѝ усилия за публикуването на книгата. Същото се отнася за екипите в рекламния отдел и в маркетинга, художествения отдел и всички останали, които проявиха истински ентусиазъм. Много, много съм щастлива, че споделям нов дом с всички вас.