Адел е различна. Опитвам тази глупост само заради нея. Сънищата всъщност не ме притесняват, понякога ги харесвам по някакъв изкривен начин. Те ме карат да се чувствам по-жив, отколкото съм в реалния си живот. Понякога имам чувството, сякаш вървя през вода. Всички са скучни. Всички са предсказуеми. Всички се грижат само за себе си. Включително и аз, но какво очакват хората? Виждали ли са къде живея, по дяволите? Хората неизбежно са боклук и заслужават да се отнасят с тях като с боклук. Но не и Адел. Тя е истински красива отвън и отвътре. Разбира се, сега, след като написах това, тя не трябва да вижда тетрадката. Не искам да ми се смее. Може да съм забавен и остроумен, но знам също и че съм кльощав и пъпчив и имам глупави скоби на зъбите. Тя няма да разбере. Ще помисли, че искам да я чукам (което наистина не искам). Предполагам, че просто не харесвам повечето хора. Повечето хора дори не съществуват за мен, не и по някакъв реален начин, но харесвам Адел. Харесва ми да съм с нея. Щастлив съм, когато съм с нея, и тогава не съм толкова нетърпелив да се надрусам. Ние сме приятели. Мисля, че вероятно сме най-добри приятели. Не си спомням последния път, когато съм имал най-добър приятел. Адел Ръдърфорд-Кембъл е първият ми най-добър приятел. Това всъщност — по странен начин — е доста приятно чувство.
Когато звънецът иззвънява, аз ставам толкова бързо, че едва не събарям бутилката с останалото вино, която съм сложила до краката си. Веднага забравям тетрадката и изхвръквам от стаята. Адам е, не може да не е. Променил е решението си. В крайна сметка не иска да заминава за месец и е плакал и ритал, докато е накарал Иън да го върне у дома. При мен. При неговата майка. Мама. Центърът на вселената му. Въпреки прекалено развълнуваните му викове, когато тръгна в пет и половина, стиснал Падингтън в ръка, аз съм убедила пияния си мозък, че той се връща вкъщи, и когато отварям вратата, мога само да гледам объркано.
— О, това си ти — казвам аз.
— Здравей.
Не е Адам. Дейвид е. Дейвид стои на прага ми, облегнат на рамката на вратата, сякаш тя му помага да остане изправен. Очите ми го виждат, но умът ми се затруднява да го повярва. Дейвид е тук.
— Обадила си се, че си болна. Реших да видя как си. — Той изглежда смутен, но това по някакъв начин го прави по-красив и аз внезапно много ясно осъзнавам, че държа чаша вино в ръката си. Какво, по дяволите, прави той тук? Защо ще идва тук? Защо съм без грим? Защо косата ми е толкова разрошена? И защо, като последна глупачка, ме е грижа за това?
— Имах главоболие. Вече се чувствам по-добре.
— Може ли да вляза?
Сърцето ми бие лудо и аз се изчервявам. Изглеждам ужасно. Не че би трябвало да има значение. Няма значение. Също така имам чувството, че малката ми лъжа, че съм болна, е разкрита, а под всичко това е глупавата тайна, в която съм се забъркала. Ей, аз съм приятелка с жена ти!
— Разбира се.
Отстъпвам встрани и едва тогава осъзнавам, че и самият той не е точно трезвен. Не е мъртвопиян, но очите му не са напълно фокусирани и не стои толкова уверено, колкото би трябвало. Дейвид влиза бавно в кухнята и аз го насочвам към дневната, докато взимам още една чаша и нова бутилка от хладилника, а след това отивам при него. Тетрадката, която Адел ми даде вчера, е на малката масичка до дивана и докато сядам, аз бързо я плъзвам на пода, където не може да я види. Чувствам, че леко ми прилошава. Какво, по дяволите, прави той тук така или иначе? Ще ме уволнява ли? В какво настроение е?
Дейвид седи на ръба на дивана, съвсем не на място сред бъркотията на живота ми, и аз си спомням просторния му, подреден дом и потрепервам леко. Върху телевизора има прах, който не съм бърсала от цяла вечност, и постоянната вихрушка, която е Адам, все още се вижда в изоставените играчки и заплетената конзола за видеоигри в единия ъгъл. Подавам му чаша и новата бутилка, докато допълвам своята чаша с остатъците в старата, която вече почти съм довършила. Утре на работа ще имам махмурлук, но подозирам, че няма да съм единствената. А и утре е петък и поне няма да се притеснявам, че трябва да събуждам Адам навреме за училище. Тази мисъл ме кара да се почувствам празна и пия още малко.