— Аз не съм нищо особено — казвам, докато всеки мой нерв потрепва и се чувствам неловко до него. — А жена ти е красавица.
— Да — отговаря Дейвид. — Красавица е. — Той пие още вино, аз също. Къде ще свърши това? Дали води натам, накъдето си мисля, че води? Трябва да го накарам да си тръгне, знам, че трябва, но вместо това аз седя и преглъщам с усилие и цялото ми тяло трепери от нерви. — Но ти си… — Той ме поглежда и аз искам да се разтопя. — Но ти си прекрасна.
— От колко време сте заедно? — Трябва да успокоя ситуацията. Трябва да успокоя себе си. Трябва да му кажа, че я познавам. Трябва, но не го правя. Това ще е краят на всичко, каквото и да е това всичко, и аз просто все още не мога да го направя. Не че нещо се случва.
— От дълго време — отговаря той и се втренчва в краката си. — Всъщност от цяла вечност.
Спомням си как тя разказа историята им. Как я спасил от пожара. Защо не виждам същата любов към нея тук? Но всъщност защо да я показва пред мен?
— И тя ли е лекар? — питам аз. Лъжи и истини и изпитвания.
— Не. Не е. Не съм сигурен каква е. Но не работи. — Той все още не ме поглежда, а завърта виното в чашата си, след това отпива още една голяма глътка. — И от дълго не ме е карала да се смея. — Той ме поглежда и лицето му е толкова близо до моето, че мисля, че сърцето ще изскочи от гърдите ми.
— Тогава защо не си тръгнеш? — Думите ми са такова предателство към Адел, но искам да го притисна. Да видя дали ще отговори троснато, или ще бъде изпълнен с разкаяние и ще си тръгне, или нещо такова. Каквато и решителност да имах, тя започва да се пропуква. Ако Дейвид остане още малко, аз отново ще се превърна в глупачка. — Ако не сте щастливи, може би трябва да се разделите — добавям аз. — Не е толкова трудно, щом веднъж го направиш.
Дейвид се изсмива кратко, сякаш това е най-побърканото нещо, което е чул през целия ден, и то в ден, в който е слушал само побъркани мисли, а после замълчава за известно време, втренчен в чашата. Кой е този мъж, когото той крие под чара и остроумието? Защо е тази пиянска меланхолия?
— Не искам да говоря за брака си — казва накрая той. — Не искам да мисля за брака си.
Тогава докосва косата ми и един измъкнал се кичур се навива около пръста му, а аз се чувствам така, сякаш някой ме е подпалил. Виното, това, че Адам замина, самотата и ужасното чувство на тържество, че той е в къщата ми — всичко това разпалва страстта ми. Аз го желая. Не мога да се въздържа. Дейвид също ме желае. Той се навежда напред и устните му се докосват до моите, пеперудено леки в изящната си закачливост, и аз повече не мога да дишам.
— Трябва да… — кимвам смутено към коридора, след това ставам и отивам в банята.
Използвам тоалетната и наплисквам лицето си с вода. Не мога да направя това. Не мога. Дори и докато си го мисля, аз се измивам бързо и благодаря на Бога, че избръснах краката си и си направих кола маска на бикини линията, преди да отида във фитнеса с Адел. Пияна съм. Не разсъждавам ясно. Ще се мразя на сутринта. Мисля всички тези неща, но прилив на бял шум и пиянска похот ги заглушават. Адам няма да е тук един месец. Лиса е бременна. Защо да не мога да изживея това единствено нещо? Лицето ми в огледалото е зачервено.
Само тази нощ — казвам си аз. Няма никога да се повтори. Той може и вече да си е отишъл у дома. Да е осъзнал каква грешка е идването му тук и да се е върнал в идеалната си къща при идеалната си съпруга. Това ще е добре — мисля си аз, въпреки че тялото ми казва, че тази мисъл е лъжа. Не мога да направя това. Не трябва да правя това.
Когато отварям вратата, Дейвид стои отвън и ме чака и преди да успея да кажа нещо, той ме привлича към себе си и устните му са върху моите и от пръстите към главата ми се втурва електричество. Мисля, че промърморвам, че трябва да спрем, но в същото време дърпам дрехите му и двамата започваме да се препъваме, пияни, към спалнята. Имам нужда да направя това веднъж. И след това вече ще съм го преживяла. Ще трябва да е така.
След това, когато дишането ни се успокоява и не знаем точно как да се държим един с друг, той отива да си вземе бърз душ, докато аз навличам опърпания си халат и отивам да разчистя чашите и бутилките в дневната. Не знам как се чувствам. Не знам как трябва да се чувствам. Главата ме боли, а сексът и виното са се смесили и са ме направили по-пияна, отколкото трябва да бъда. Той ме измива от себе си.
Опитвам се да не мисля за Адел, която го чака в дома им с нещо домашно приготвено във фурната. Кожата ми все още гори с усещането за него, въпреки че чувствам сърцето си празно. Минало е толкова много време, че тялото ми сякаш току-що се е събудило. Сексът не беше невероятен — и двамата бяхме прекалено пияни за това — но беше задушевен и топъл и той ме гледаше, докато се чукахме, наистина ме гледаше, и беше мъжът-от-бара, а не шефът-ми-съпругът-на-Адел, и аз не позволявах на очите и ръцете си да се задържат върху белезите, които беше получил, докато е спасявал жена си от пожара.