Когато идва в кухнята, Дейвид е облечен и не може истински да срещне погледа ми. Чувствам се евтина. Заслужавам го. Взел си е душ, без да мокри косата си, презервативът е пуснат в тоалетната ми, всички доказателства за изневярата са унищожени.
— Трябва да тръгвам — казва той. Аз кимвам и се опитвам да се усмихна, но се получава повече нещо като гримаса.
— Ще се видим утре на работа. — Очаквам да отвори вратата и да се втурне навън и за момент изглежда, сякаш ще направи точно това, но после той се обръща и ме целува.
— Съжалявам — казва той. — Знам, че всичко това е гадно.
Аз мисля за милата усмивка на Адел и искам да му кажа, че и аз съм толкова виновна, колкото и той, че и аз съм я предала, но не мога.
— Забрави го. Вече е направено. Не можем да го променим.
— Аз не искам да го променям. Но нещата са… — Той се поколебава. — Трудни. Не мога да ти обясня.
Искам да му кажа, че не е толкова трудно. Хората непрекъснато изневеряват. Причините винаги са егоистични и прости, това, което е сложно, са извиненията, които си измисляме. Но замълчавам. Главата ми пулсира и чувствата ми са разпилени и неясни.
— Трябва да тръгваш — казвам аз и го бутвам към вратата. Не искам да каже още нещо, което да ме накара да се чувствам по-зле, отколкото вече се чувствам. — И не се тревожи, това няма да се отрази на работата ни.
— Добре. — Той изглежда облекчен. — Понякога тя… Не знам как… — Не разбирам нищо от това, което казва, но го оставям да продължи. — Не бих искал… това трябва да остане извън офиса.
Той разделя нещата. Това беше казала Адел. Само ако знаеше до каква степен.
— Върви — повтарям аз и този път той тръгва.
Е — мисля си, когато вратата се затваря и внезапно оставам сама и ужасно самотна — значи това беше. Достигнато ново дъно. Дори и Софи нямаше да направи това. След цялата ми загриженост за отношението му към Адел въпреки това правих секс с него при първа възможност.
Наливам си чаша вода, взимам два ибупрофена и се връщам в леглото. Не искам да мисля за това. Не искам да мисля за тях. Не искам да мисля за себе си. Просто искам да спя и да забравя.
Събуждам се в кухнята, където чешмата тече, а аз размахвам ръце около лицето си, гонейки сънищата си. Задъхана съм, главата ми пламти. Вече е светло и аз примигвам и дишам накъсано и бързо, като за момент мисля, че лъчите ранна слънчева светлина са пламъци около мен, но после бавно се връщам в реалния свят, обаче сънят все още е ясен. Същият както винаги. Адам изгубен. Тъмнината оживява, за да ме обгърне. Но този път е малко различно. Всеки път, когато се приближавах до гласа на Адам и отварях някоя врата в изоставената сграда, намирах Адел или Дейвид в горяща стая, като и двамата крещяха нещо към мен, което не можех да чуя.
Шест сутринта е и се чувствам ужасно, а стомахът ми е разбъркан заради махмурлука, чувството на вина и въглените от съня ми и съм напълно изтощена. Прекалено късно е, за да заспя отново, и за част от секундата си мисля да се обадя и да кажа, че съм болна, но няма да съм такъв човек. Сю вече сигурно е забелязала, че вече не ходя всеки ден толкова рано, колкото преди, и още един ден, в който съм болна, ще я разтревожи. Освен това искам нещата да се върнат към нормалното. Да се престоря, че снощната вечер никога не се е случвала. Аз съм толкова ужасен човек, но дори и докато мисля това, потръпвам леко при спомена за секса. Не стигнах до оргазъм — никога не успявам първия път — но той разбуди тялото ми и ще мине известно време, докато се върне към лишения ми от секс живот.
Правя кафе, отивам във всекидневната и виждам тетрадката да лежи на пода. Тя ме кара отново да се почувствам виновна. Адел се опитва да ми помогне, а аз спах със съпруга ѝ. Как позволих това да се случи?
Трябва да затворя случилото се с Дейвид в кутия в главата си, отделно от Адел, защото иначе може да направя нещо глупаво като това да ѝ кажа, за да се почувствам по-добре. Но аз няма да се почувствам по-добре, а тя ще се почувства по-зле. Замислям се за Софи и нейните връзки и как никой никога не казва на съпругата и как, ако човек се вгледа по-внимателно, животът на всички вероятно е бъркотия от тайни и лъжи. Никога не можем да видим какъв е наистина човек под кожата си. В някаква солидарност с Адел се ощипвам.