— Будна съм — казвам аз и се чувствам глупаво, като чувам думите, изречени на глас в празния апартамент. Цялото това нещо е глупаво, но аз не се отказвам. Поглеждам ръцете си и преброявам пръстите. Не мога да си направя труда да стана и да погледна часовника в кухнята. Решавам, че ще мога да правя тази част, когато съм на работа. Обаче това не е истинско изкупление. Не и за онова, което направих. Да съм добра ученичка, едва ли компенсира предателството. Господи, сърцето ме боли. Дейвид и Адел — наистина не знам какво е за мен всеки един от тях. Любовник? Нова приятелка? Нито едното? Аз съм омагьосана от тях — и поотделно, и като двойка, но може би всъщност това е всичко. Освен катастрофа, която чака да се случи. Не мога да задържа и двамата. Не мога. Трябва да направя избор.
Телефонът ми, все още в спалнята, започва да звъни и сърцето ми подскача.
— Bonjour Madam — казва Адам и се разсмива. — Здравей, мамо! Аз съм във Франция и още не съм ял охлюви, но тате каза, че трябва да ти се обадя, преди да отидеш на работа…
В този момент, докато слушам развълнуваното му, задъхано бърборене в ранното утро, което кара очите ми да се насълзят малко, бих могла да разцелувам Иън. Дълбоко в себе си той знае колко много ми е струвало това, колко ми е било трудно да оставя бебчето си да замине с тях особено сега, особено сега, когато бременността е сред нас. Той знае колко важно е за мен да говоря с него, без да трябва аз да се обаждам. Знае, че не искам да се чувствам като натрапница, въпреки че Адам е моето бебче и винаги ще бъде. Знае, че съм горда и мога да си навредя, когато съм наранена. Той ме познава. Може да не ми харесва как той се отнася с мен, може да не ми харесва това, че е щастлив, но той ме познава. След случилото се снощи с Дейвид това е странно успокояващо.
Смея се няколко минути заедно с момченцето си и после то се втурва нанякъде и Иън ми казва, че всичко е наред, времето е хубаво и не са се забавили никъде. Най-обикновен, любезен разговор, но ме кара да се почувствам по-добре. Това е истинският ми живот, въпреки че сега се чувствам неуверена в него. Това е животът, който трябва да приема.
Ако — когато — тази ужасна каша, която забърквам, избухне, поне все още ще имам Адам, а също и Иън по наш собствен начин. Двамата сме свързани чрез детето си. Когато приключваме разговора, аз се чувствам по-добре, а душът оправя останалото от махмурлука ми. Поглеждам към ръцете си под водните пръски и преброявам пръстите си. Ощипвам се и казвам, че съм будна. Опитвам се да не мисля за секса, който правих с Дейвид, докато го отмивам от себе си. Днес ще облека панталон и ще си сложа минимален грим. Това, което се случи снощи, не може да се повтори. Наистина не може. Трябва да постъпя правилно. И това не е да избера Дейвид.
18
Адел
Купих я с кредитната карта, смесена сред останалите покупки от супермаркета. Обикновено пазя всички касови бележки, в случай че Дейвид ги поиска, но той не го е правил от няколко години и дори и сега да започне отново, ще се престоря, че съм загубила тази. Няма да мога да купя всичко, което ми е нужно, по този начин, но засега кредитната карта ми е полезна. Не мога да намаля повече домакинските разходи, защото използвах доста от тях, за да купя на Луиз месечна карта за фитнеса, и ще трябва да съобразя останалите си разходи с това — да използвам любимата фраза на Дейвид.
Все пак всичко, което трябва да направя, са само няколко жертви в предпочитанията си за храната. Хранено с царевица пиле от супермаркета за неделя вместо от органичната месарница. Дейвид така или иначе не би забелязал разликата, въпреки че под всички пластове, под които се крие, в душата си все още остава фермерско момче. Той може да различи прясно яйце от ферма от яйце от свободно отглеждани кокошки от супермаркета, но това е всичко. Аз съм тази с упадъчния вкус към храната и той ми го позволява.
Поглеждам електронната цигара с резервна батерия и допълнителен пълнител. Емоционалното ѝ състояние в момента вероятно не е подходящо за пълно отказване от цигарите, но ще опита това. Знам, че ще го направи. Тя обича да радва хората. Усещам още една вълна на горчивина. Дебелана, която обича да радва хората. Боря се с порива да запратя скъпия уред в стената.
Мисълта за нея ме кара да се разплача още веднъж, докато седя в кухнята и слънчева светлина струи през задната врата, а от носа ми текат сополи. Днес дори не съм поглеждала в огледало. Не искам да виждам красивото лице, което ме предаде. Кафето ми стои на масата, студено и недокоснато, а аз се взирам със замъглен поглед в мобилния телефон, който стискам в ръцете си. Поемам дълбоко въздух и се успокоявам, преди да напиша съобщението, което съм подготвила в ума си.