Той ми се усмихва и когато вдигам поглед, аз не мога да не се радвам на широките му гърди под главата си. Син на фермер. Може би избягва да я споменава, за да пощади чувствата ми, но аз не съм някое невинно момиче, което не схваща ситуацията.
— Сигурна ли си, че работиш на правилното място? — пита той. — Бърникането в главите на хората е това, което правим.
— Затова стоя зад бюрото си и не сядам на дивана.
— Басирам се, че мога да те убедя да седнеш на моя.
— Не ставай самонадеян, не ти отива. — Бодвам го в ребрата и двамата се разсмиваме.
— Но сериозно — казва след малко той. — Ако искаш помощ с кошмарите, които сънуваш, обещавам, че няма да ти дам съмнителна книга със суеверия и да приключа с това. Вече съм по-добре обучен.
— Това е облекчение — казвам аз, като се опитвам да звуча безгрижно, но мисля за тетрадката, която ми даде Адел, и какво би си помислел Дейвид, ако знаеше. Почти ми се иска да беше станал и да си беше тръгнал.
— Може би трябва да намериш момиченцето — казвам тихо аз. — И да видиш дали все още има нужда от помощта ти.
След това той не казва нищо повече.
20
Тогава
Дъждът барабани силно по прозорците и кара Адел да се чувства сънлива, докато лежи на леглото си с Роб след терапевтичната му сесия. Тя би трябвало да е в стаята за изкуства, но ѝ е омръзнало да рисува. Беше отишла на йога, за да успокои сестрите — очевидно това щеше да я накара да се отпусне и то наистина го направи предимно заради скучността си — но иска да е навън с Роб. Може би навън на хълмовете за нещо различно от езерото. Въпреки че не трябва да излизат извън района без „групов ръководител“, двамата сигурно ще могат да се измъкнат и никой няма да забележи. Това е проблемът при хипитата, както казва Роб. Толкова са доверчиви. Дори не заключват портата през деня.
— Буден съм — казва до нея Роб и се ощипва. — Почти. Това е толкова досадно.
Адел се разсмива и въздиша. Беше се надявала, че бурята ще изчисти въздуха напълно, но вместо това силата ѝ бе намаляла до този неспирен сив порой и Роб е прав, досадно е точната дума.
— Кога ще се получи? — пита той. — Толкова съм отегчен да броя пръстите си. Почти очаквам някой ден да видя единайсет.
— Хубаво — казва тя. — Ако се случи, ще знаеш, че сънуваш. И тогава можеш да си представиш вратата и да я отвориш и тя ще те отведе, където поискаш. Както и да е, минали са само няколко дни. Търпение, млад джедай.
— Ако това е някаква подигравка, отмъщението ми ще е сладко и ужасно.
— Къде ще отведеш сънищата си? — пита тя. — Когато успееш да видиш вратата? — Чувства се удобно да лежи тук, до него. Не като с Дейвид, няма я горещата страст, няма го блъскането на сърцето ѝ, а е нещо различно. Нещо спокойно и утешаващо. — Ще отидеш ли у дома си?
Тогава той се разсмива. Не е заразителният му, топъл смях, а краткото излайване, запазено за иронията. Сега Адел разпознава тези неща.
— Не, по дяволите. Въпреки че може да сънувам някаква прилична храна. На това място наистина трябва да се научат да добавят малко вкус към обедите си. Ммм.
Адел забелязва, че Роб се опитва да отклони разговора. Винаги бе мислила, че не говори за семейството си заради нея, защото тя вече няма свое. Внезапно се чувства като лоша приятелка. Толкова много е заради нея — загубата ѝ, как да се съвземе, как да продължи — че тя осъзнава, че той всъщност никога не е говорил за своя свят. Забавлява я с истории от времето, когато е взимал наркотици, но това е почти всичко. Нищо истинско. Нищо за чувствата му.
— Толкова ли е зле? — Бяха лежали по гръб, втренчени в тавана, но сега тя се обръща настрани и се подпира на една ръка. — Затова ли си взимал хероин?
— Не. — Той се усмихва. — Взимах хероин, защото ме караше да се чувствам добре. А що се отнася до семейството, ами аз живея предимно със сестра си. Ейлса. Тя е на трийсет. — Той вижда реакцията ѝ на разликата в годините им. — Да, аз съм бил късно решение, което всъщност е учтивият начин да се каже грешка. Както и да е, сега живея с нея. Тя е повредена, само че по различен начин от мен, но се мисли за проклет дар от бога. Всичко е малко гадно — всъщност не искаш да слушаш за това.
— Ти си мой приятел — казва Адел и го бодва в мършавите ребра. — Сигурно единственият ми истински приятел, като се изключи Дейвид. Разбира се, че искам да ми разкажеш за това.