— Е, ти, моя трагична Спяща красавице, си много по-интересна от мен.
— Очевидно. — Тя се изчервява леко. Харесва ѝ, когато я нарича така, въпреки че не би трябвало, а родителите ѝ са мъртви и това звучи почти като подигравка към тях.
— Господи, искам да се надрусам — въздъхва драматично той.
— Аз никога не съм взимала наркотици — казва тя. — Дори и трева.
— Не се шегувай. — Негов ред е да се изненада.
— Да, наистина. Ние живеем — живеехме — по средата на нищото. Автобусът до училище и автобусът обратно, а после, когато имах проблемите си, известно време ме обучаваха вкъщи.
— Всеки един пласт под безупречната ти кожа става все по-интересен. Обучавана вкъщи? Господи, нищо чудно, че си се влюбила в селянчето.
Тя не обръща внимание на лекото заяждане. Знае, че той вече мисли, че е прекалено зависима от Дейвид. Усеща го повече в това, което Роб не казва, отколкото в това, което казва.
— Вероятно трябва да поправим това — казва той. — Ще ти хареса.
Тя се засмива високо. Роб говори така, сякаш наркотиците са най-нормалното нещо на света. Предполага, че за него може и да са. И той не е толкова лош.
— Поне малко трева.
— Добре — казва тя, включвайки се в играта. — Аз съм за.
И в момента наистина е за, но също така знае, че е малко вероятно това да се случи в „Уестландс“. А и тя може да се чувства свободна и необуздана като Роб, без всъщност да трябва да взима наркотици. Но може би трябва да го направи, мисли си непокорно Адел. Може би за малко трябва да се държи като нормален тийнейджър.
Какво ще си помисли Дейвид? Опитва се да прогони този въпрос от главата си. Знае отговора. Дейвид няма да е доволен. Но трябва ли първата ѝ мисъл за всяко решение, което взима, да е въпрос какво трябва да направи според Дейвид? Това не може да е нормално. Може би трябва да е малко повече като Роб. Непочтителна. Независима. Самата мисъл за това ѝ се струва като предателство. Дейвид я обича и тя го обича. Дейвид бе спасил живота ѝ.
Както и да е — мисли си тя. Може да го направи и да не му казва. Няма да е голяма тайна. Ще е само един забавен момент, който ще запази за себе си. Може би дори няма да ѝ хареса. Тя поглежда към часовника на Дейвид, който виси свободно на китката ѝ. Минава два.
— Ще ти припомня това — казва Роб. — Ще се надрусаме заедно. Ще е невероятно.
Тя вече вижда как умът му работи, чудейки се как да превърне това в реалност. Пита се какъв ли щеше да е той, ако бе имал живот като нейния. Може би сега щеше да е в някой невероятен университет, със стипендия. Може би щеше да е синът, който родителите ѝ всъщност са искали.
— Трябва да тръгвам — казва тя и Роб вдига учудено поглед.
— Още една сесия ли?
Тя поклаща смутено глава. Не му е казала за това.
— Не, адвокатите ми. Ще идват. Искам да говоря с тях за някои неща. Нали разбираш, всякакви неща за наследството. — Не знае защо се чувства толкова притеснена, но е така. — Да видя как върви възстановяването на къщата. Да се погрижат за алармени системи и разни неща в имението.
— И за това ли идват? — Почти чува как умът му прищраква.
Докато става, Адел оставя косата си да падне върху лицето ѝ.
— Да. Сложно е. — Най-накрая му отправя лъчезарна усмивка. Разтапяща сърцето усмивка. Такава, която казва, че всичко е наред. — А ти се съсредоточи върху това да се щипеш. Ако скоро не се научиш, ще си помисля, че си измисляш за кошмарите си.
— Добре, Йода — усмихва се в отговор той. — Но само заради теб. Обаче може първо да си направя една чекия.
— Грубо.
И двамата се усмихват, докато тя излиза, и това я кара да се чувства щастлива. Знае, че Роб се притеснява. Знае, че според него Дейвид има прекалено голям контрол върху нея. Знае и че той изобщо няма да е доволен от това, което тя смята да направи.
21
Луиз
Минаха десет дни, откакто Адел ми даде комплекта с електронната цигара, и аз не мога да не изпитвам малко самодоволна гордост, когато я слагам в чантата си и тръгвам на работа. Всъщност трябваше да я пробвам по-рано. Виждала съм ги навсякъде, но както и всичко останало в моя личен списък със задачи, отказването от пушенето винаги се оказваше прехвърлено за следващия ден. Но не можех да не опитам, след като Адел е похарчила пари за нея особено като се има предвид всичко останало. Не очаквах да ми хареса, не очаквах да проработи, но е хубаво да се събудя и косата ми да не вони на дим. Дрехите ми също. И Адам ще е доволен, Иън също, не че той има някакво значение, но в същото време не искам да съм от онези майки, които втората съпруга може да съди за това, че пушат, въпреки че имат деца. А сега вече не пуша. Вярно, че сигурно я използвам прекалено често — толкова е лесно да я използвам в апартамента — но съм се заклела, че когато Адам се върне, ще се отнасям към нея като към истинска цигара и ще излизам на балкона, когато искам да пуша.