— В добро настроение си — казвам аз.
Той понечва да отговори с полуусмивка на отворената си уста, ръцете му са напъхани в джобовете на панталона по начин, който по някаква причина направо кара сърцето ми да се разтопи, когато влиза д-р Сайкс.
— Дейвид, може ли да поговорим?
Аз се усмихвам и изчезвам към бюрото си, като затварям вратата зад себе си. Малкият почти момент между нас си отива и може би така е по-добре. Трябва да се стегна. Каквото и да е това, то не може да продължава и аз не трябва да се привързвам. Това е само страст. Ще отмине. Не може да се превърне в нищо повече и аз няма да го позволя. Обаче думите ми звучат кухо. Сърцето ми бие прекалено бързо, за да са истина.
До обяд съм на шестия си разговор с Антъни Хокинс и с всеки следващ той става все по-развълнуван и аз упорито се опитвам да остана спокойна, докато приключвам разговора.
— Както казах по-рано, мистър Хокинс, ще предам съобщенията ви на д-р Мартин веднага щом се освободи. Ако е нещо спешно, мога да препоръчам да…
— Искам да говоря с Дейвид. Трябва да говоря с него.
— Тогава ще се погрижа да ви се обади веднага щом има възможност.
Той диша учестено в ухото ми.
— И сте сигурна, че имате номера на мобилния ми телефон, така ли? Не искам да се обади на погрешния номер.
Прочитам му номера на монитора си и накрая той затваря. Прибавям това последно обаждане към съобщенията за Дейвид и се опитвам да му внуша да излезе от срещата, за да ме отърве от Антъни. Честно казано, малко съм притеснена. Доколкото знам, техните сесии вървят добре и Антъни е записан за още една в понеделник. По свое собствено желание той има три или повече седмично и се надявам да не се е върнал отново към наркотиците, което да е предизвикало тази внезапна нужда да говори с Дейвид преди уикенда.
Най-после лекарите се появяват и аз предавам списъка на Дейвид.
— Знам, че е обяд, но мисля, че трябва да му се обадиш. Звучеше доста развълнуван.
— Завалено ли говореше? — Дейвид преглежда часовете на обажданията.
— Не. Не, не мисля.
— Ще му се обадя веднага. Можеш ли да ми дадеш и телефонните номера на родителите му и адвоката му? И личния му лекар?
Кимвам. Отново сме шеф и секретарка, което изобщо не е секси въпреки клишетата.
— Ще ти ги изпратя по имейла.
— Благодаря.
Той все още гледа бележките, когато влиза в офиса си. Аз донякъде се надявам да погледне назад към мен и да се усмихне или нещо такова, но той не го прави. Съсредоточен е изцяло върху Антъни. Харесвам това в него. Тук има лекари, които — въпреки че са отлични в работата си — могат напълно да се дистанцират от пациентите си. Може би това е най-доброто и най-професионалното отношение, но не мисля, че Дейвид е такъв. Обаче се съмнявам и в това, че тези лекари пият всяка вечер. Той е странен. Питам се, както се питам винаги, какви демони го измъчват. Как някой, който е толкова добър в това да изслушва другите и да ги накара да споделят, може да е толкова ужасен в споделянето.
Изяждам салатата на бюрото си и след това оставям петъчното затишие да ме обгърне. Антъни се обажда още два пъти, въпреки че потвърждава, че току-що е говорил с Дейвид. Казва, че е забравил нещо и трябва отново да говори с него. Аз го прекъсвам учтиво, защото не искам да бъда въвлечена в разговор, с който не съм квалифицирана да се справя.
В два и половина виждам да светва лампичката на Линия 1 на Дейвид. Разговорът продължава само минута или две и аз знам, че се е обадил на Адел. Опитвам се да не проследявам разговорите му така, но не мога да се сдържа. Единайсет и половина и два и половина всеки ден. Кратки разговори. Не са достатъчно дълги за учтивостта на служебен разговор. Всеки ден те ми напомнят за паниката на Адел да се прибере от фитнеса, и вече съм прекарала достатъчно време с нея и съм видяла достатъчно от тези разговори от другата страна на линията, въпреки че тя винаги изчезва в друга стая или в коридора, за да говори. От всички неща, които не са както трябва в моята ситуация, от всички неща, заради които трябва да се чувствам ужасно, тези разговори са това, което ме гризе най-много. Какво става с тези двамата? Каква е любовта им? Любов ли е изобщо? Пронизва ме завист.
В края на деня, когато последните клиенти са си отишли и уикендът ни зове, Дейвид излиза от офиса си, облякъл сакото си и с куфарче в ръка. Не очаквам да се задържи в офиса — никога не го е правил и ще е странно — но въпреки това усещам малко пробождане на разочарование.