— Антъни добре ли е? — питам аз отчасти защото се тревожа и отчасти защото искам да говоря с него. Знам, че не може да ми разкаже подробности, но въпреки това питам.
— Когато се обажда, говори кратко — казва той. — Засега съм му дал директен номер като временна мярка, но ако не може да се свърже на него, може да позвъни на теб. Не се въвличай в лични разговори с него.
Кимвам, малко объркана. Какво, по дяволите, е станало?
— Добре. — Обаче на лицето ми са изписани въпроси и той го вижда.
— Той е обсесивен. Предполагам, че хероинът го е освобождавал от това, а после се е превърнал в обсесия. Надявах се да не се привърже толкова бързо, но сгреших.
Спомням си обажданията.
— В теб ли е вманиачен?
— Възможно е. Но не искам това да се прехвърли към теб, ако не може да се свърже с мен. Не че мисли, че съм особено специален — той има история на привързване към нови хора. И аз съм част от този модел.
— Мога да се справя с обажданията — казвам аз. Искам да посоча, че всъщност съм доста добра в работата си, но също така ми харесва, че се притеснява за мен. Обаче повече се тревожа за него. — Опасен ли е?
— Не мисля — казва Дейвид и се усмихва. — Просто е малко объркан. Но не е твоя работа да поемаш тези рискове.
Сю е в кухнята и може да ни види от мястото, където изплаква чашите, за да ги сложи в миялната, така че не мога да го попитам за плановете му за уикенда — въпреки че всъщност не искам да ги знам; Адел винаги седи между нас, макар че никога не я споменаваме — и сега, когато сме приключили разговора за работа, Дейвид смутено ми пожелава приятен уикенд и тръгва към вратата.
Докато излиза, той се обръща назад и хвърля поглед през рамо. Последен поглед. От него в стомаха ми започват да пърхат пеперуди с прилива на щастие, което преминава в ревност. Той си отива у дома при нея за уикенда. Дали през тези дни мисли за мен? Знам, че понякога го прави, защото една събота се бе появил на прага ми, но как мисли за мен? Дали мисли за възможността да я напусне заради мен? Иска ми се да знаех какво означавам за него. Къде ще ни отведе това, ако изобщо ще ни отведе някъде. Със сигурност вече би трябвало да говори за това? Не сме деца. Отново започвам да се чувствам евтина и се строполявам на стола си. Трябва да сложа край. Знам, че трябва.
Поглеждам часовника. Наближава пет. Поглеждам встрани и после отново часовника и времето остава същото. Трябва да почистя кафе машината, да свърша малко административна работа за понеделник и след това е време и аз да си вървя у дома. Замислям се дали да не отида да тичам тази вечер, но съм толкова уморена от накъсания си сън, че знам, че няма да се случи. Ощипвам се и казвам тихо: „Будна съм“.
22
Адел
Въпреки че прекарахме вечерта у дома като всяка нормална двойка — вечеря, телевизия, минимални разговори — Дейвид пак спа в стаята за гости. Обясни това с горещината, но къщата е голяма и стара и дебелите стени задържат стаите сравнително прохладни. Не ме погледна, когато тръгна нагоре да си легне. Не беше напълно неочаквано, но аз въпреки това се почувствах като прободена с парчетата от собственото ми разбито сърце.
Когато тази сутрин го чух да се движи в стаята, аз станах и отидох във фитнеса, за да не седя срещу него през невидимата пропаст, появила се в брака ни. Трябваше да излея част от събралите се чувства и тичах усилено на пътеката, а след това тренирах на машините повече, отколкото преди, но това не ми достави никакво удоволствие. Всичко ми се струва като загуба на време. Какво значение има? Какво значение имам вече аз?
Върнах се навреме, за да приготвя лек обяд за двама ни, и после той излезе. Замина за работата си на терен. Някакъв зле облечен пълен мъж го взе със стара кола. Всички изглеждат еднакви. Тези, които се бутат да правят добро. Това е нещо, което не се е променило от времето на „Уестландс“. Сякаш това, че се обличат зле, по някакъв начин ги прави по-достойни. Поне работата на терен не е абсолютна лъжа, въпреки че знам, че я е използвал като извинение да отиде да се види с Луиз поне веднъж.
След като той излезе, аз си помислих да ѝ пратя съобщение да видя дали иска да пием кафе някъде — внезапно се почувствах самотна в къщата — но после реших да не го правя. Не знам къде ходи той в тези дни, и въпреки че районът, в който живеем, е оживен, все пак случайностите са възможни. Не мога да рискувам той да ни види от прозореца на колата само защото се чувствам зле.
Вместо това чистя къщата час или два, като търкам баните, докато светват, а аз се уморявам, и след това ме прекъсва тупването на съботната поща — късно както винаги — през пощенската кутия.