… Започва както обикновено. Аз тичам, а всички ме гонят. Дилърите от общинските жилища, отдавна изчезналата ми безполезна майка, Ейлса, онова момче, което пребих в уличката онзи път без никаква причина, освен че кожата ме сърбеше, нямах дрога и бях гневен. Това са те, знам, че са те, но също така и не са те. Техни чудовищни версии, така както ги виждам наистина, с хлътнали очи, увиснала кожа, остри зъби, покрити с кръв от това, че непрекъснато изсмукват всичко от мен с постоянното си съществуване. Имам белези по ръцете, там, където майка ми и Ейлса са ме хващали и са ме хапали, преди да се отскубна. Нямам нужда от доктор за глава, за да ми каже какво означава това. Те ще го нарекат вина. Вина за пристрастяването ми и ефекта му върху семейството ми. Нямат представа какво е в главата ми. Белезите и хапането и изсмукването на кръвта ми са това, че са ме изпратили за рехабилитация и ме карат да се откажа от единственото нещо, което всъщност ме радва в този мрачен живот.
Тичам през високия блок. Не този, в който живея с Ейлса, а този, в който живееха майка ми и Шанкс, приятелят ѝ педофил, който всъщност се казва Тери, преди той да изчезне. Блокът е стар и в асансьорите вони толкова много на пикня, че дори и когато работят, това те кара да си помислиш „По дяволите“ и да тръгнеш по стълбите. В съня съм на стълбите и ги чувам да викат след мен, да ме обиждат. „Знаем за теб! Не мисли, че не знаем!“ — крещи майка ми. Гласовете им са влажни, в устите им има прекалено много остри зъби. Чувам метал да трака по циментовите стълби и имам чувството, че краката ми се движат през петмез. Не мога да набера никаква скорост. Стигам до площадка и поглеждам назад.
Те са два етажа по-надолу, но се движат бързо в полудяла глутница от наполовина хора, наполовина зверове. Ръцете им имат дълги, остри ножове там, където трябва да са пръстите им, и се влачат след тях. Идват да ме нарежат на парчета и да ме изядат. Прекалено съм уморен, за да продължавам да тичам по стълбите, и поглеждам към вратата от стълбищната шахта към редицата скапани апартаменти. Отнякъде гърми хип-хоп. На вратата има мръсно стъкло и през него виждам Шанкс, който не обича да го изключват от нищо. Той ме гледа гневно от другата страна на стъклото, вдига пръст нож и го размахва, сякаш ми се кара. В задънена улица съм. Ще ме заловят, знам го. Пръстите им ще ме разкъсат. Обикновено на това място в съня замръзвам и се събуждам едва когато Ейлса ме настига. Но не и този път. Този път аз-в-съня спирам за момент.
Врати.
Пръсти.
Поглеждам към ръцете си. На дясната ми ръка има един допълнителен малък пръст. Стоя на площадката и едва не се разсмивам. Сънувам и го осъзнавам. Когато се концентрирам, звуците на стържещ метал избледняват. Поглеждам към вратата на площадката, но знам, че не е вратата, която искам. Обръщам се към стената, където небрежно са напръскани някакви аматьорски грозни графити. Пренареждам наум линиите и оформям малка врата с кръгла дръжка като в детска рисунка.
Чудовищата зад мен приближават, но аз не им обръщам внимание и посягам да отворя новата си врата. Мисля за плаж. Не онзи от гадната почивка в Блекпул, където валеше почти всеки ден, а Ейлса през цялото време беше в лошо настроение, защото не бяха взели пъпчивото ѝ глупаво гадже, а истински луксозен плаж като на витрините на туристическите компании.
Завъртам дръжката и влизам.
Кошмарът ми изчезва и аз съм на бял плаж, с топъл бриз в косата, пясъкът е горещ между пръстите ми, а топлата вода ги залива. Аз съм с къси панталони и тениска. И съм спокоен. Иска ми се да се разсмея. Искам Адел да види това и тогава тя внезапно се появява — Адел в съня ми. Водата е неестествено синя, но аз винаги така съм си представял океана. Добавям делфини. Добавям сервитьор, който идва към нас и носи високи чаши с коктейли. Изглеждат странни. Никога не съм пил коктейл, но този има вкус на ягодов скреж, какъвто си мисля, че трябва да е. Едва не добавям спринцовка и дрога, но не го правя. В съня аз се смея, а след това Адел-в-съня също се разсмива и после не мога да задържа съня повече и се събуждам.
НО ГО НАПРАВИХ. Не мога да повярвам, че го направих, по дяволите. Направих го, по дяволите! Мога да съм крал в собствените си сънища. Следващия път ще е по-добре. Знам го. Прекалено съм развълнуван, за да заспя отново. Четири сутринта е и всички спят, а сърцето ми бие лудо. Не съм се чувствал толкова добре заради нещо от цяла вечност. Беше като магия. Истинска магия, не от надрусване. Нямам търпение да отида и да кажа на Адел, но момичетата са в другата половина на къщата и не мога да рискувам да ме хванат там. Ще ме изхвърлят. Когато дойдох тук, щях да се радвам на нещо такова, но не и сега. Толкова съм развълнуван. Хиля се като глупак дори и докато пиша това. Няма да ѝ казвам, че си представих нея на плажа с мен, че се е появила веднага, сякаш така е трябвало да бъде. Сякаш не мога да си представя да съм щастлив без нея. Това ме притеснява достатъчно, а дявол знае какво ще каже тя.