Вече сме почти на половината на престоя си. Какво ще стане, когато си тръгнем? Не мога да си представя доктор Дейвид да ме иска около тях. Адел казва, че ще ме хареса, но тя не познава хората така, както ги познавам аз, а той ми се струва от контролиращите. Все още се чудя каква беше онази глупост с адвокатите. Не съм настоявал да ми каже, но след това се държеше странно. Накрая ще ми каже. Умея да карам хората да говорят. По време на сесиите вече повече слушам, отколкото говоря. Всички искат да говорят за себе си. Основен принцип. Може би трябва да започна работа тук, по дяволите. (ШЕГУВАМ СЕ.)
Навън птичките се събуждат. Все още не мога да повярвам, че го направих. Цялото това щипане и броене на пръстите имаше смисъл. Контролирах проклетия си сън. А Дейвид не може да го прави. Това е нещо, което е нейно и мое…
Очите ми се замъгляват и откривам, че чета последното изречение два пъти, защото виното е размътило ума ми. Затварям очи. Само за секунда. Тетрадката се изплъзва от ръката ми. Мисля си мъгляво, че трябва да си измия зъбите, и после заспивам.
24
Адел
Ужасно е. Ужасно. Няма други думи, с които да опиша тази сутрин. Вече няма викове, но тази мъртвешка тишина е по-лоша. Повдига ми се. Треперя. Наистина не знам какво да кажа, нито дали има нещо, което трябва да кажа. Или мога да кажа. За всичко това съм виновна аз.
— Местя се в стаята за гости. За момента. За известно време. Мисля, че така е най-добре. Докато реша какво ще правим. — Гласът му е професионално спокоен, но той е бесен. Познавам го. Искам само да се разплача, но не го правя. Лицето ми остана надменно и безстрастно. Не искам да разбере колко много ме наранява.
— Къде е кредитната карта? — пита той, а очите му са студени.
Нещата, които съм поръчала от телевизионния канал за пазаруване, започнаха да пристигат в осем сутринта и всички бяха тук до девет. Бях организирала времето идеално, като платих допълнително за доставка в определен час. Купуването ми отне само около час усилия, но сметката на Дейвид сега хипервентилира пред цената на разнообразните ми покупки. Нова кафе машина — най-добрият модел. Нова хлебопекарна — същото. Бижута. Много скъп фотоапарат. Уред за рязане, парна тенджера с всички аксесоари. И най-важното — най-луксозна фитнес пътека. Похарчих хиляди.
Взимам чантата си от облегалката на един от кухненските столове като послушно дете и му я подавам, а след това наблюдавам, докато той изважда безценната карта от портмонето ми и я нарязва.
— Мислех, че това щеше да е ново начало — казва Дейвид и хвърля пластмасовите четвъртинки в кошчето. Изглежда толкова студен. Искам да му кажа, че всичко ще бъде наред и да ми има доверие, но не мога. Тръгнах по този път и правя неща, с които да го отблъсна от себе си и да го тласна към нея, и трябва да продължавам така. Не мога да си позволя да съм слаба. Трябва да вярвам в Луиз и Дейвид и в мен, за да може това да се получи.
— Мислех, че всичко това е приключило много отдавна — промърморва той и се втренчва към дъното на коридора, където отново изглежда, сякаш току-що сме се преместили с купчините кутии навсякъде. — Ще се погрижа всичко да бъде върнато. — Той замълчава. — Ако искаш, може да задържиш пътеката.
Знам какво мисли. С нея ще може да ме държи затворена в къщата повече време.
— Може да я върнеш — казвам аз. И без това не може да анулира членството ни във фитнеса. Платили сме за една година. Така беше по-евтино, а и тогава се опитвах да го зарадвам. Нашето ново начало.
Втренчвам се в него. Останала ли е в сърцето му все още дори и най-миниатюрната частичка любов към мен? Трябва да е останала. Той отново бърка в чантата ми и взима ключовете от къщата.
— Трябва да отида в центъра за работа на терен. Нямам избор. Уредили са срещи с пациенти, но няма да се забавя повече от два часа.
Разбира се, че трябва да излезе. Работата е на първо място. Винаги иска да помага на хората. Освен на нас. Освен на мен. Отказал се е. За мен има само хапчета, хапчета и още хапчета. Не разбирам защо взима ключовете ми, докато не отива до кухненската врата, заключва я и слага ключа в джоба си и тогава от мен се изтръгва неприятен звук, наподобяващ смях.
— Заключваш ме в къщата, така ли? — Не мога да повярвам. От известно време бракът ни е като затвор, и двамата се чувстваме така, но сега той става мой тъмничар?