— За твое добро е. — Поне има благоприличието да се изчерви и да не среща погледа ми. — Само за тази сутрин. Не мога… Не мога… — Затруднява се да намери правилните думи. — Не мога да си позволя да се разсейвам. — Той сочи неубедително към коридора и след това към мен. — От всичко това. — Отвръща поглед. Не може да ме погледне. — Почини си. Може би трябва да сменим лекарствата. Ще се погрижа за това утре.
Аз зациклям на думата разсейвам. Това, което иска да каже, е, че не може да се разсейва, като се чуди къде съм и какво правя. Дори и малката ни установена практика с телефонните разговори не му е достатъчна.
Може би трябва да намалиш нещата, които те разсейват, като престанеш да чукаш дебелата си рецепционистка — това искам да му изкрещя, но не го правя. Хапчетата, които ме накара да взема пред него, започват да действат и аз се чувствам малко сънлива. Всъщност нямам нищо против. Малко сън ще ми се отрази добре.
Телефонът му иззвънява, което значи, че са дошли да го вземат. Той не взима моя телефон — дали нарочно, или защото все още е замаян от всичко останало и е забравил за него — и аз изпитвам облекчение. Скрила съм го за всеки случай, но вече поемам достатъчно рискове, и то може би преждевременно. Телефонът е за друг път.
— Ще говорим повече по-късно — казва Дейвид и тръгва към вратата. Думите му звучат кухо. Говоренето е нещо, което всъщност не правим. Не говорим за нас и не говорим за онова. Дейвид спира и поглежда назад и аз си мисля, че ще каже още нещо, но той не го прави.
Двамата се гледаме втренчено един дълъг миг, някога влюбени, сега мълчаливи противници, и после той излиза.
Чувам ключът да се превърта в долната ключалка, и се чувствам като затворена в гробница в къщата ни. Много е странно да знам, че не мога да изляза. Не съм се чувствала толкова безпомощна от дълго време. Ами ако стане пожар? Ако къщата започне да гори, докато спя? Сънена съм от лекарствата. Ами ако сложа тенджера да ври и я забравя? Той помислил ли е за всички тези неща? Не че и по-рано не е ставал пожар. Може би смята, че напоследък съм достатъчно изобретателна, за да изляза и сама. И честно казано, ако реша да го направя, прозорците може лесно да се счупят.
Стоя в тишината, взирам се в стъклото и мисля за пламъци, а мозъкът ми гъмжи от идеи, но после пулсирането в главата ми ме връща в настоящето. Взела съм всички негови хапчета, но това, от което наистина имам нужда, е ибупрофен.
Взимам два с вода, след което отивам в тоалетната на долния етаж, запалвам лампата и се облягам на мивката, за да разгледам лицето си в огледалото. Натъртеното място изглежда сериозно, разцъфнало високо на скулата ми. Кожата ми е подута и аз потрепервам, когато я докосвам леко. Снощи само пламтеше в червено. Но днес се заявява смело върху лицето ми. Обаче окото ми не се затваря, което е облекчение. Натъртеното ще изчезне за седмица, сигурна съм.
Мразя всичко. Загрижеността му, когато тази сутрин видя натъртеното, изчезна веднага щом започнаха да пристигат покупките ми, и това беше всичко. Още гняв и същите настойчиви въпроси като тези снощи, на които аз отново не отговорих. Искаше да знае къде съм била. Защо съм била навън, когато се прибрал. Какво съм правила.
Очевидно е, че не мога да му кажа къде наистина съм била — бях планирала да се прибера преди него, но погрешното предвиждане на времето беше още една от грешките ми в катастрофата от снощи — но може би трябва да му дам някакъв отговор. Или пък не. Доста се наслаждавам на този момент на мълчалива власт над него. Може да съм тази, която е заключена вътре, но онова, което той иска да знае, е заключено в главата ми. Ще се задоволя с толкова. И все пак сега, когато съм сама, се чувствам изтощена.
Не само лицето ме боли. Ръцете и краката също ме болят. Мускулите ми крещят от изтощение. Дори и ребрата ме болят малко.
Имам нужда от вана. Имам нужда да се потопя във водата и да помисля. Изкачвам се бавно по стълбите, изморена от самосъжаление и от омразата ми към мен самата, и след като пускам водата да тече, аз премествам ризите му от нашия гардероб в по-малкия в стаята за гости.
Закачам ги, подредени по цветове, както той обича. Докосвам ги с цялата нежност, с която вече не мога да докосвам него. Обзема ме съмнение в себе си и се чувствам много, много сама.
Изваждам телефона си от кутията за обувки в дъното на гардероба, скрит под сатенен чифт на Джими Чу, след това се събличам и влизам в горещата, разпенена вода. Държа телефона на място, където мога да го достигна, върху капака на тоалетната чиния. Може би Дейвид ще опита да ми се обади. Може би съжалява. Може би ще ми каже, че иска да оправи всичко. Това са напразни мисли. Двамата сме стигнали прекалено далече по този път, за да може това да се случи.