Затварям очи и оставям водата да успокои мускулите ми. Сърцето ми пулсира в лицето ми, равномерен ритъм, успокоен от лекарството, което той ме бе накарал да взема. Усещането е доста приятно, по някакъв странен начин. Почти съм се унесла, когато острото изжужаване ме кара да се изправя. Съобщение е. От Луиз. Втренчвам се в екрана. Тя никога не пише през уикенда.
Успях!!!
Втренчвам се в думите и след това се усмихвам въпреки болката в лицето ми. Направила го е. Наистина го е направила. Сърцето ми започва да бие лудо, блъскайки в ритъм и в гърдите, и в скулите ми. Обичам Луиз. Наистина. Ще се пръсна от гордост.
Внезапно вече не ми се спи.
25
Тогава
Димът е силен и сладък и когато стига в дробовете ѝ, това е такъв шок, че Адел го изкашля обратно, докато очите ѝ се насълзяват, и тогава и двамата се разсмиват, въпреки че тя има същото чувство в гърдите си както в дните след пожара.
Роб взима джойнта и дърпа плавно и дълбоко. Издиша кръгчета от дима.
— Ето така се прави, скъпа моя — казва той с престорено изискан акцент.
— Откъде взе тази гадост? — Тя опитва отново и този път успява да потуши порива да кашля. Еуфорията я обзема почти веднага. Топло, гъделичкащо, замайващо чувство. Харесва ѝ.
— Имам си своите неустоими начини. — Той повдига вежда към нея.
— Не, наистина. Къде? — Роб е чиста енергия за нея. Тя го обича малко, знае го. Той е толкова различен. Никога не е срещала някого, когото да го е грижа по-малко за всички неща, които човек трябва да смята за важни. Всички неща, които родителите ѝ смятаха за важни. Нещата, които Дейвид смята за важни. Да имаш план. Кариера. А Роб е като вятъра. Тук, там и навсякъде. Местоназначение неизвестно. Сигурно е чудесно да си такъв.
— Един мъж от медицинските сестри. Убедих го да ми намери.
— Кой? — поглежда го втренчено Адел. Не може дори да си представи как тя би могла да направи това.
— Има ли значение? Всички са еднакво досадни — отговаря той, загледан навън в нощта. — Просто един от тях. — Двамата са се заключили в една от тоалетните. Прозорецът е вдигнат догоре и те са притиснати един в друг, надвесени навън, докато пушат. Адел бе в крилото на момчетата, въпреки че Роб бе изявил желание да отиде при нея. Тя искаше да го направи. Искаше да поеме риск. Да почувства нещо. И промъкването по коридорите към главното стълбище, след това покрай единствената лампа при станцията на нощната сестра долу, а след това към другото, забранено крило на „Уестландс“, беше вълнуващо. Когато бе стигнала там, беше задъхана и се кикотеше, а сега, когато тревата изгаря дробовете ѝ, тя се чувства прекрасно.
Адел се чуди кой от мъжете медицински сестри му е дал тревата и защо не иска да ѝ каже. Дали е, защото тя не му казва защо бе идвал адвокатът? Не я е питал, но тя го познава добре и знае, че това не е, защото не е любопитен. Разбира се, че е любопитен. Той е най-умният човек, когото познава. Може би само с изключение на Дейвид. Адел взима джойнта от Роб и дърпа от него. Хладен бриз повдига косата ѝ и тя има чувството, че лети. Смее се малко, без причина. Лети. Може би ще каже на Роб за адвоката. Сега двамата така или иначе имат своя тайна. Сякаш в унисон с мислите ѝ, Роб проговаря.
— Къде ходиш, когато сънуваш? Нали разбираш — какво има от другата страна на твоята врата?
— На различни места — отговаря тя. Избягва отговора. Трудно ѝ е да обясни. За нея първата врата беше отдавна. Сега е различно и е така от няколко години. А за него всичко е ново. — Зависи от настроението ми.
— Толкова е странно — казва той. — Странно, но прекрасно.
Роб за първи път успял да го направи преди пет нощи и оттогава се справя, сякаш е роден за това. Адел знае, че той не лъже — не че мисли, че би я излъгал — защото терапевтите наричат това напредък. Всички се чувстват много доволни от себе си. Сега, когато спи, без да крещи, той е златното момче в „Уестландс“ — мислят, че са го излекували. Мислят, че са помогнали и на нея. Само ако знаеха, че нямат нищо общо с това. В главите наистина има врати, които могат да се отворят, но не така, както мислят те. Съвсем не. Как биха се справили с истината? Сигурно ще имат нужда от терапия. При тази мисъл тя се разкикотва силно. Започва да мисли като Роб.
— Сякаш целият свят е твой — казва той.
— Да — кимва тя. — И никакви кошмари вече.