— Амин за това — казва той и ѝ подава джойнта. Почти са го довършили, но тя няма нищо против. Главата ѝ е замаяна и според нея, ако продължи, ще започне да ѝ се повдига, но много ѝ харесва как чувства кожата си странно и как иска само да се смее. Всичко е смешно. Адел се усмихва на Роб, той се усмихва в отговор и не е нужно да казват нищо. След малко тя обляга глава на ръката му. Тя е слаба и жилава, толкова различна от широкото рамо на Дейвид и закалените във фермата бицепси. Часовникът на Дейвид ще виси толкова свободно на китката на Роб, колкото и на нейната. Но ѝ е приятно да се облегне на него. Чувства се в безопасност.
Никога не би могла да изживее този момент с Дейвид и това я натъжава малко. Той почти не сънува, да не говорим за кошмари. Не я бе изслушал, когато се бе опитала да му разкаже. Той никога не би могъл да направи това, което бе направил Роб, и това е факт. Но Адел се чувства прекрасно, защото има някого, който може да го направи. Приятел, който може. Някого, с когото може да го сподели. Е, поне една част.
26
Адел
Дейвид е верен на думата си и отсъства само два часа, а когато се прибира, аз съм кротка. Въпреки че съобщението от Луиз повдигна настроението ми, все още ме преследват събитията от снощи и ужасния ми провал. Бях прекалено самоуверена, а сега увереността ми е напълно разбита и аз се чувствам ужасно сама.
— Преместих дрехите ти в стаята за гости — казвам тихо аз, когато той ме намира в кухнята, подобаващо смирена.
Дейвид връща ключа от кухненската врата в ключалката и поне има благоприличието да изглежда, сякаш му е неудобно от това, че ме беше затворил тук. За момент стои с гръб към мен, после се обръща. И двамата нямаме желание да се караме. Раменете му са така отпуснати, както и моите.
— Защо боядиса спалнята ни и коридора в тези цветове?
Задавал ми е този въпрос толкова много пъти, но на мен ми харесва, че казва спалнята ни, сякаш по някакъв начин все още сме ние.
— Това са просто цветове, Дейвид — отговарям аз, повтаряйки същия отговор, който давам всеки път. — Харесват ми.
Той отново ме поглежда по онзи начин, сякаш съм непозната от някаква друга планета, която той няма никакъв шанс да разбере. Свивам рамене. Това е всичко, което мога да кажа.
— Не боядисвай стаята за гости.
Кимвам.
— Надявам се, че спиш там временно.
Ето това са разговорите ни. Тази пълна липса на комуникация. Може би той е този, който има нужда от всичките тези лекарства, вместо да прекарва времето в пиене, докато затъпи мозъка си. Това не е добре за него. Не е добре за бъдещето. То трябва да спре, но сега едва ли съм в позиция да се налагам. Може би той ще спре, когато всичко приключи. Може би тогава ще ми позволи да му помогна.
Дейвид отива и се скрива в кабинета си, като промърморва нещо за работа, разговорът ни вече е приключил. Предполагам, че докато ме е гледал, е почувствал нужда от едно бренди, и не искам да анализирам причините за това.
Оставям го да излезе и не му казвам, че знам, че има няколко бутилки алкохол в кабинета и че може би аз не съм единствената с тайни в този брак, колкото и добре да мисли, че ги крие от мен. Вместо това правя каквото правя най-добре, и започвам да приготвям вечерята от агнешко печено. Има нещо стоплящо сърцето в печеното за вечеря, а ние и двамата имаме нужда от това.
Приготвям месото, като пъхам розмарин и аншоа под мазната кожа, а след това, докато режа, сотирам и готвя на пара гарнитурите, парата кара натъртеното място да пулсира. Покрила съм го с грим и Дейвид несъмнено мисли, че това е, защото искам да го скрия от него, но греши. Искам да го скрия от себе си. Изпълнена съм със срам заради собствената си слабост.
Подреждам масата с най-хубавия ни сервиз за хранене, запалвам свещи, слагам всички ястия между нас и го извиквам. Дори съм му наляла чаша вино, въпреки че моята чаша е пълна със „Сан Пелегрино“. Не съм сигурна дали съм направила всичко това, за да му хареса, или за да утеша себе си след грозотата на миналата седмица. Търся някакъв знак на одобрение, но той почти не забелязва усилията ми.
Чиниите ни са пълни, но и двамата не хапваме нищо. Аз се опитвам да водя неангажиращ разговор за работата му на терен — сякаш ме интересува — но той ме прекъсва.
— Какво става, Адел?
Вдигам поглед към него, а стомахът ми е свит. Той не е притеснен, а студен. Всичко това е част от плана ми, но не е каквото искам. И със сигурност не го искам все още. Опитвам се да измисля нещо, което да кажа, но думите ми са свършили. Надявам се само да изглеждам красива на светлината на свещите, дори и с петното от натъртването, което той се опитва да не гледа. Дейвид оставя вилицата и ножа си.