— Това, което стана, преди да се преместим, то беше…
— То беше по твоя вина. — Сега намирам гласа си, въпреки че е почти стържещ, като нокти по черна дъска. — Знаеш, че е така. Ти самият го каза.
— Казах го, за да те успокоя. Но не го мислех. Ти искаше ново начало и аз се опитах да ти дам ново начало.
Не мога да повярвам, че има наглостта да го каже. Та той чука рецепционистката си. Хубаво ново начало. Аз отпускам ръце с ножа и вилицата и ги оставям внимателно на ръба на чинията си. Усилията ми за вечерята ще останат напразни.
— Признавам, че направих някои грешки — казвам аз. — И съжалявам. Знаеш, че имам проблеми. Мисля, че преместването наруши равновесието ми.
Той поклаща глава.
— Вече не мога да те контро… не мога да се грижа за теб. Питам те още веднъж. Къде беше снощи?
Контролирам. Това искаше да каже. Вече не може да ме контролира.
— Излязох на разходка — отговарям аз. — Загубих представа за времето.
Втренчваме се един в друг и аз се опитвам да изглеждам невинна, но той не ми вярва.
— Честно — добавям аз и веднага съжалявам. Това е думата, която всички използват, когато лъжат. Честно, тя ми е просто приятелка. Това беше казал Дейвид, когато живеехме в Блекхийт. И да, може и да не я е чукал, но тя му беше повече от просто приятелка.
— Това не може да продължава — казва той.
За нас ли говори, или за мен? Дали иска да ме затворят някъде? Още една клиника, където могат да ми помогнат, но този път дългосрочно? А той да си тръгне, свободен, и с моите пари? Иска ми се да заплача.
— Мисля, че съм пропуснала да взема няколко хапчета — казвам аз. Поемам риск. Не искам да излиза от работа, за да се увери, че ги взимам. Имам нужда от ясен ум, а и мозъкът ми така или иначе работи чудесно. — Ще се оправя, знаеш го.
Отново е както в първите дни, но сега в него я няма огромната любов към мен, която го поддържаше, преди да се съвзема. Този кладенец е пресъхнал.
— Знаеш, че никога не можеш да ме напуснеш, Дейвид — казвам аз. Приятно е да изрека името му на глас. — Знаеш го. — Това е заплаха. Винаги е било заплаха.
И ето го миналото, седи между нас заедно с недокоснатото печено и пюрето от праз, глазираните моркови и трите вида картофи, и знам, че въпреки всичко постъпвам правилно, за да спася брака си.
— Знам — отговаря той и бута стола си назад. — Знам. — Тръгва към вратата, без да ме погледне. — Ще си взема душ и ще си легна рано.
— Ще пребоядисам спалнята — казвам аз, за да смекча последните си думи. — Ако ще се върнеш в нея.
Той поглежда назад и кима почти незабележимо, но лъжата е в очите му. Има само едно легло, което иска да споделя, и то не е моето. Чудя се какво прави Луиз. Чудя се дали мисли за мен или за него. Чудя се дали цялото ми планиране ще отиде по дяволите.
Изглежда, че вечерята е приключила. Наблюдавам го, докато излиза, и след това, когато чувам тежките му стъпки на стълбите, аз ставам и пресушавам виното му. Поглеждам сервиза. Останалата храна. Този живот, за който толкова упорито се борих. Натъртеното място пулсира силно, докато се опитвам да спра сълзите. Поемам накъсано въздух. Преди изобщо не плачех. Не знам какво е станало с мен. Променила съм се. При тази мисъл едва не се разсмивам, плачейки. Поне все още съм запазила чувството си за хумор.
Пълня тавата за печене с вода, когато звънецът на входната врата иззвънява. Кратко, остро позвъняване. Излизам в коридора и поглеждам нагоре по стълбите, но душът е пуснат и Дейвид не е чул. Чувствам се задъхана. Кой може да е? При нас никой не наминава просто така. Нямаме приятели. Само Луиз. Но тя не би дошла тук. Нали? Сега не е моментът да си признава. Това би усложнило всичко.
Отварям вратата няколко сантиметра и надничам през пролуката. Младежът стои притеснено на второто стъпало пред вратата, сякаш почти се страхува да се качи до горе.
— С какво мога да ви помогна? — питам тихо аз и отварям вратата по-широко.
— Доктор Мартин вкъщи ли е? — пита той. — Аз съм Антъни. Кажете му, че го търси Антъни. Аз съм негов пациент.
Той е свел поглед, но после вдига очи към мен и аз се виждам така, както сигурно ме вижда той. Крехка красавица с насинено око. Внезапно откривам полза от снощи. Поглеждам през рамо, преди да отговоря, сякаш съм притеснена.
— Има главоболие и си легна рано. Съжалявам. — Говоря тихо. Радвам се, че не се издокарах прекалено тази вечер. Дори и със синината щях да изглеждам прекалено далечна, недостижима. Облечена съм с дълга лятна рокля с тънки презрамки, а косата ми е пусната. Очите му се задържат върху мен и аз разпознавам този поглед. Виждала съм го в много мъже досега. Изненада, копнеж и похот. Така им действам. Мисля, че вече е забравил за Дейвид.