— Аз съм съпругата му — казвам аз и после добавям: — Не мога да говоря с вас.
Ръцете на хилавото тъмнокосо момче потреперват, а единият му крак започва да потропва на стъпалото, но то не го осъзнава. Облечено е с черна тениска и виждам следите от убождания по ръцете му. Разпознавам какъв е.
— Трябва да затварям — прошепвам аз, като се навеждам напред, знаейки много добре, че като се наклоня леко, ще му покажа част от гърдите си. — Моля ви. — Вдигам едната си ръка почти до лицето, където разширяващата се синина е белязала кожата ми. — Моментът не е подходящ.
— Добре ли сте? — пита той. Акцентът му е толкова много от средната класа, обратно на вида му.
— Моля ви, вървете си — повтарям аз. — Мисля, че той идва. — Постаравам се в гласа ми да има истински намек за неотложност, и след това затварям вратата. През стъклото виждам, че той остава още няколко мига, а после тъмната му фигура изчезва.
Облягам се на дървото. Антъни. За мен името му е като сладка амброзия. Срамът ми от снощния провал започва да избледнява и раменете ми се отпускат. Може би в крайна сметка всичко ще се получи.
27
Луиз
— Какво е станало, по дяволите? — питам ужасено аз. Сряда е и виждам Адел за първи път тази седмица. И сега знам защо. Мислех си, че със сигурност ще ми пише в понеделник сутринта — не само защото фитнесът някак е станал част от новия ред — а също и защото съм толкова развълнувана, че успях да контролирам сънищата си. И не само това, наистина си мислех, че и тя ще е развълнувана. Мислех, че ще иска да научи всичко. Но тя мълчеше. Помислих си да изпратя още едно съобщение, но не исках да съм прилепчива, а и имам членство във фитнеса като гост, за което тя е платила, и не исках да изглежда, сякаш го приемам за даденост.
Отначало бях само малко разстроена, но понеделник вечерта, когато седях сама у дома и Дейвид също не се появи, обидата ми бе преминала в тревога. Може би бях създала проблеми на Адел със съобщението си в събота? Може би Дейвид го е видял? Но ако го е видял, със сигурност щеше да дойде и да иска да разбере какво става. Възможно е тя да е записала номера ми под фалшиво име. Всъщност може и той да е направил същото. Но ако е така, защо тя не ми се беше обадила? Дали ѝ е взел телефона?
Вчера Дейвид беше мълчалив на работа, нито една от усмивките и нито едно от изчервяванията, които бяхме споделяли напоследък, и когато снощи си легнах, сама за втора вечер, аз се чувствах, сякаш съм била изоставена и от двамата, и ми трябваше цялата ми воля, за да не му изпратя съобщение, за да разбера дали всичко е наред. Странно беше колко празен усещам живота си без двамата, и това ме накара да се разтревожа още повече. Нуждаех се от тях. Болеше ме да виждам как Дейвид ме отбягва. А това, че и Адел не се бе свързала с мен, възпламени въображението ми. Дали си бяха казали един на друг за мен? Те и аз. Винаги те и аз, независимо от това колко много чувствам, че съм застанала между двамата. Застанала или заклещена. Едното или другото.
Но сега, когато Адел е пред мен, виждам защо не е искала да се видим по-рано. Чувствам, че започва да ми прилошава малко. Опитала се е да скрие избледняващата синина с грим, но въпреки това тя се вижда. Тъмнолилаво и зелено на перфектната ѝ скула. По някакъв начин фон дьо тенът я прави още по-видима, напластен и напукан над синината.
— О, това е нищо — казва тя и се съсредоточава върху шофирането — или се преструва, че се съсредоточава, за да не трябва да ме гледа. — Глупав инцидент. Отворих вратата на един шкаф в лицето си. Като глупачка.
Тя се опитва да звучи бодро, но аз не ѝ вярвам и краката ми се потят на горещата седалка на колата. Случило се е нещо. Разглеждам я внимателно, докато тя дава мигач и завива. Изглежда смалена, дори тревожна. Косата ѝ е загубила блясъка си. За първи път се чувствам, сякаш аз грея, а не тя. Няколко нощи добър сън ме бяха променили. Аз съм освежена и пълна с енергия. Не съм се чувствала толкова добре от години, дори никога. Усещам се като нова и искам да го отпразнувам с приятелката си, но сега, като я виждам така смалена, се чувствам почти виновна за радостта си.
— Помислих си, че днес може да пропуснем фитнеса — продължава Адел. — Не съм в настроение за това. А и е прекрасен ден. Да обядваме в градината и ще ми разкажеш всичко за сънищата си. — Тогава тя се усмихва и виждам как потрепва леко. Само тремор, но е достатъчен, за да разбера, че натъртеното все още боли.