— Разбира се — казвам аз. Мислите ми препускат. Кой отваря вратата на шкаф в лицето си? С такава сила? Това възможно ли е изобщо? Телефонни разговори. Хапчета. Синини. Всичко това кара стомаха ми да се свие. Знаци, че има някакъв проблем с Дейвид, които се опитвам да пренебрегна. Адел обожава фитнеса. Защо не иска да отиде? Дали има още натъртвания по тялото, които се страхува да не видя в съблекалнята?
Искам да кажа нещо, за да се уверя, че е добре, когато телефонът ѝ иззвънява. Няма нужда да питам кой е.
— Тъкмо отивам на фитнес — казва тя, след като отговаря. Звучи почти сякаш се извинява. — Да, точно така. Не, ще се прибера направо вкъщи. Обещавам. Добре, ще говорим пак тогава. Довиждане.
— Е, това беше романтично — казвам сухо аз и отварям прозореца. В колата е горещо и след като видях синината и чух разговора им, започва леко да ми се повдига. Чувствам се ужасно. Гневна. Разстроена. Объркана. Дейвид не е избягвал леглото ми, защото е съживявал брака си, това е сигурно.
— Двамата скарахте ли се? — Не използвам думата скандал. Не искам да си мисли, че питам дали Дейвид я е ударил, въпреки че в общи линии питам точно това, макар че не мога да си го представя истински. Поне не и моя Дейвид. Дейвид на Адел е непознат.
— О, не — отговаря тя, но не ме поглежда, докато паркира колата. — Не, нищо такова. Просто, нали разбираш, брак.
Осъзнавам, че не разбирам. Не знам нищо за брака им, но ми изглежда много по-различен от повечето бракове и със сигурност различен от този, който имахме с Иън. Преди връзката му двамата се разбирахме както всички останали. По някое скарване, но аз никога не съм се страхувала от него. Бракът на Дейвид и Адел изобщо не е такъв. Телефонните обаждания, нейната тревожност, неговите настроения, хапчетата, а сега и това. Колко неща да пренебрегвам, защото той изглежда различен с мен? Обичам Адел. Тя ми даде възможността да спя както трябва, което е възможно най-хубавото нещо. Не искам да е нещастна и наранена. Но и чувствата ми към Дейвид също са истински. Аз глупачка ли съм? Той насилник ли е? Скоро и аз ли ще съм с насинено око? Всичко ми изглежда сюрреалистично.
Може ли той да я е ударил? — мисля си аз и излизам от колата. — Наистина ли? Разбира се, че не. Може би Адел казва истината и просто е станал глупав инцидент вкъщи. Може би затова не се е появил пред вратата ми. Грижил се е за нея. Чувствал се е виновен? Напрежението в стомаха ми намалява малко, когато се вкопчвам в това обяснение и тръгвам след Адел към входната врата. Инцидент, това е всичко.
В коридора има фитнес пътека в кашон и когато я виждам, Адел се разсмива, звънтящ звук на счупено стъкло. Казва, че Дейвид я купил като подарък за нея, но ще я връщат. Не искала да спре да ходи във фитнеса.
Настроението ми отново се срива, когато добавям в ума си тези нови парчета към пъзела. Дали целта е пътеката да бъде мил подарък, или има по-зловещ мотив? Дали Дейвид се опитваше да я прикове още повече в къщата? Ако Адел не ходеше във фитнеса, щеше да има една причина по-малко да излиза сама и да се среща с нови хора? Може би това е причината за скандала. Дали е опитала да се наложи и после той я е ударил? И сега се чувства виновен за поведението си, омекнал е и връща пътеката? Но ако е толкова ревнив за това как тя прекарва времето си, докато той е на работа, защо тогава спи с мен? Защо не е вкъщи с нея през цялото време? И защо не е ревнив за това къде съм аз, когато не съм с него? Може би е прекалено рано във връзката ни за това. Гледала съм филми, в които отначало мъжете са много чаровни, а после идва насилието. Изглежда ми странно дори да мисля за Дейвид и насилие в едно и също изречение. Може би просто не ме обича достатъчно, за да иска да знае всяко мое движение. Може би изобщо не я е ударил — опитвам се да си кажа аз.
— Кой шкаф? — питам аз, когато сме в кухнята. Част от мозъка ми казва да млъкна, но съм прекалено любопитна. Не мога да се спра. Тя ме поглежда объркано, докато взима чинии и с опитни движения започва да приготвя обяд като тапас, който, изглежда, не включва оставянето на зелето с майонеза и хумуса в контейнерите им и пльосването им на масата като при нормалните хора.
— Кой шкаф? Нали разбираш… — Махвам с ръка около бузата си.
— А! — казва тя. — А, това. — За миг очите ѝ трескаво оглеждат редицата. — Ето онзи. Над чайника. Глупаво наистина. Исках един ибупрофен, но чайникът вреше и парата ми влезе в очите, така че не виждах какво правя. Толкова глупаво.