Кимвам и се усмихвам, но сърцето ми бие силно и знам, че ме лъже. Тя избра случаен шкаф и откъдето гледам, съм доста сигурна, че трябва да е приклекнала малко, за да може ъгълчето на вратата да я удари в скулата. Не виждам как може да я е ударила директно в лицето, ако я е отваряла. Не и с достатъчно сила, че да предизвика това нараняване. Синината вече изчезва, така че сигурно е там от няколко дни.
Аз почти задавам въпроса, който жужи между нас — Дейвид ли го направи? — но се отказвам. Не мисля, че искам да знам, не тук и не сега. Не където собствената ми реакция не може да се смекчи. Вината ми ще си проличи. Накрая ще ѝ кажа какво съм правила с него, а не мога да направя това. Не мога. Ще загубя и двамата. А и така или иначе в момента тя е прекалено уязвима за истината. Тя сигурно ще я съкруши.
Все още продължава да ми се повдига и вместо да кажа нещо, аз грабвам бутилката с газирана вода със сок от бъз и две чаши и ги изнасям в градината. За първи път от цяла вечност копнея за истинска цигара и изваждам електронната от чантата си колкото мога по-бързо.
— И така, разкажи ми! — казва Адел, когато идва при мен с две пълни чинии, които изглеждат чудесно, въпреки че изобщо не ми се яде. — Наистина си го направила, така ли?
— Да. — Издишам дълго дим от цигарата и оставям никотина да ме успокои малко. За първи път днес виждам истинско щастие на лицето ѝ и тя пляска с ръце от радост като дете.
— Знаех си, че можеш да го направиш. Просто знаех.
Аз се усмихвам. Не мога да не се усмихна и изтиквам Дейвид от мислите си поне за момента. Разделям нещата едно от друго. Тук става въпрос за нас с Адел. Бракът ѝ не е моя работа. Също така, съвсем егоистично, аз умирам да ѝ разкажа от момента, в който се събудих в неделя сутринта.
— Чувствам се толкова добре — казвам аз. — Не съм знаела колко добре може да се отразят на живота ми няколко нощи добър сън. Имам толкова енергия.
— Е, хайде, разкажи ми! Как го направи?
— Просто се случи — свивам рамене аз. — Беше наистина лесно. Заспах, докато четях тетрадката, която ми даде, и в нея Роб бе намерил вратата в съня си, така че сигурно това е преминало в подсъзнанието ми. И така, бях в обичайния си кошмар — Адам изгубен в онази голяма, стара, изоставена къща и ме вика, а аз се опитвам да го намеря, докато онези тъмни пипала излизат от стените и се опитват да стигнат до гърлото ми — чувствам се идиотски, докато го разказвам, защото звучи толкова глупаво, но Адел е погълната от историята ми. — И тогава спрях да тичам и си помислих: „Не съм длъжна да съм тук. Това е сън“. И тогава тя се появи на пода пред мен.
— Врата? — пита тя.
Аз кимвам.
— Вратата от детската ми къщичка за игра. Розова, с нарисувани на нея пеперуди. Но беше по-голяма, сякаш беше пораснала заедно с мен. И просто беше там, сякаш се бе появила от нищото. Когато я видях, си помислих за къщата, в която израснах, преди родителите ми да изчезнат в Австралия в опит да спасят проваления си брак, и след това приклекнах, отворих вратата и скочих вътре. Бях там. Отново в къщата. Точно както беше, когато бях дете.
— Какво стана с вратата?
— Погледнах нагоре и вече я нямаше. И тогава разбрах, че съм го направила.
— И не се ли събуди? Когато разбра, че контролираш всичко? Мисля, че на Роб му трябваха няколко пъти, преди да може да остане в съня си.
— Не, аз нямах проблем. — Възелът в стомаха ми се развързва и аз изяждам една пълнена с рикота чушка, преди да продължа, като се наслаждавам на споделеното преживяване. — Разходих се из къщата, хапнах малко от ябълковия пай на майка ми в хладилника и след това се качих в старата си стая, легнах в леглото и заспах.
— Легнала си да спиш? — Тя ме поглежда наполовина с недоверие, наполовина със смях. — Можеше да си измислиш каквото искаш място, на което да отидеш, а ти си легнала да спиш? О, Луиз. — Адел поклаща глава и се разсмива и този път не потреперва. Накарах и нея да се чувства по-добре.
— Обаче, Господи, така добре се наспах — отговарям аз. — Последните няколко нощи бяха невероятни. Мисля, че честно мога да кажа, че ти промени живота ми. Не осъзнавах колко уморена съм била през цялото време.
Тя слага малко парче арабски хляб и хумус в устата си и клати глава, докато дъвче, все още учудена.
— Легнала си си.
— Знам. — Сега е мой ред да се разсмея.
— Ще се чувстваш точно толкова отпочинала, независимо какво правиш — казва тя. — Повярвай ми. Можеш да отидеш където искаш, с когото искаш. Това е твоят сън. Контролът е в твоите ръце.
— Хм, навсякъде с всеки, казваш? — Повдигам вежда. — Сещам се за Робърт Дауни Джуниър. Обаче това пак ще включва легло. — Тогава и двете се разсмиваме и аз усещам прилив на обич към нея. Тя е моя приятелка. А аз съм кучка. Адел няма много приятелки, а тази, на която помага, спи със съпруга ѝ, който и без това се отнася зле с нея. Страхотно. Това, че тя ми помага, ме кара да се замисля за Роб от тетрадката.