— Роб беше на един плаж в съня си — казвам аз. — Представяше си, че и ти си там. — Малко се притеснявам да споменавам тетрадката, в случай че тя си спомни колко много подробности има в нея и си я поиска обратно, но вече правя толкова грешни неща, че искам да направя поне едно правилно. Не искам да чета повече, ако тя не е съгласна. — Сигурна ли си, че нямаш нищо против да я чета? Написаното ми изглежда доста лично. Чувствам се малко странно да чета за миналото ти, разказано от някого други го.
— Това беше отдавна — казва тихо тя и за момент над нас минава облак и хвърля тъмна сянка на нещо тъжно върху красивото ѝ лице, но тя бързо се оживява. — Знаех, че ако прочетеш за това как го е направил някой друг, ще е по-добре, отколкото аз да се опитвам да ти обясня. Аз съм ужасна в обясненията.
Спомням си първия път, когато я видях, преди да избягам и да се скрия в тоалетната, и си помислих, че е толкова елегантна и уверена, толкова далече от тази притеснена, подценяваща себе си жена. Странно е колко различни изглеждаме от това, което сме в действителност. Как ли ме вижда тя? Дали съм тантуреста, опърпана блондинка, или съм нещо друго?
— Значи нямаш нищо против?
— Не. — Адел поклаща глава. — Всъщност можеш да я задържиш. Трябваше да я изхвърля преди години. Това е време, за което се опитваме да не мислим.
Разбирам я. Току-що била загубила родителите си в пожара и сигурно е било ужасно. Но въпреки това съм заинтригувана от живота между тези страници.
— С Роб все още ли сте приятели? — питам аз. Тя никога не го е споменавала и това ми се струва странно, като се има предвид колко близки са били в „Уестландс“.
— Не — отговаря Адел, загледана надолу към чинията си, и този път няма нужда от облак, за да се появи сянка на лицето ѝ. — Не. Дейвид не го харесваше много. Не знам къде е сега.
Вътре се чува звънецът и Адел изтичва да види кой е, като ме поглежда извинително, и моментът отминава. Дейвид не го харесваше много. Още един знак за контролиращото поведение на Дейвид, за който трябва да измисля начин да пренебрегна. Но в крайна сметка може би вече няма нужда да мисля за това. Не може да се каже, че тази седмица Дейвид е чукал нетърпеливо на вратата ми или че ми е обръщал внимание на работа. Може би всичко приключи. Не ми харесва колко много боли от тази мисъл.
Адел се връща и промърморва нещо за продавач на кърпи за чинии и не са ли те навсякъде напоследък, тази ужасна икономика, и аз не настоявам с въпроси за Роб. Не искам да кажа нищо, което да я накара да си вземе тетрадката. Почти не разбирам тези двама души, които са станали толкова важни в моя живот, и не искам да изгубя възможността да надникна в миналото им. А и щом Адел няма нищо против, значи със сигурност в това няма нищо лошо, нали?
28
Адел
— О, Господи — казвам аз. — Наистина ли? Това сериозен въпрос ли е? — Смехът ми звънти красиво в слушалката и почти чувам как д-р Сайкс се отпуска леко от другата страна на линията. — Съжалявам. Знам, че темата не е смешна — продължавам аз, — и не се смея на нея, но Дейвид? Това е смешно. Да, наистина имам синина на лицето, но това си е моя глупава вина. Момент на несръчност в кухнята. Дейвид със сигурност ви го е казал?
Честно казано, доста се забавлявам, докато д-р Сайкс бърбори в ухото ми. Колко типично за един наркоман да преувеличи и разбира се, Антъни иска да ме спаси, така че е украсил онова, което бе видял. Колко истински перфектно. Бях казала на Дейвид, че се е появил на вратата ни в неделя вечерта — разбира се, че го направих. Той така или иначе вероятно щеше да разбере, ако момчето отидеше за сесия. Но не му казах, че съм създала впечатление, че се страхувам. Не му казах и че Антъни дойде отново и почти създаде неудобен момент, когато Луиз беше тук. Отървах се бързо от него, но не без да намекна, че се радвам да го видя. Очевидно се притеснявал за мен. Колко мило.
Може би ще трябва да започна да обядвам с Луиз в града вместо тук, в случай че той се мотае пред вратата ни и тя го види.
Когато в понеделник Дейвид отиде на работа, веднага препоръчал нов терапевт за Антъни, доста разтревожен, че в някой момент той може да го е проследил до дома, за да разбере къде живее. Може би повече от веднъж. Може би е прекарал няколко вечери, изучавайки къщата ни от края на улицата, и се е опитвал да събере смелост да позвъни. Според Дейвид Антъни е наркоман само защото е обсесивен, а сега е развил фиксация към него. Едва ли мога да обвинявам момчето за това. И аз обичам Дейвид до полуда и е така от първия момент, в който го видях, но изглежда, че обсесиите на Антъни са доста по-непостоянни. Един поглед към моето красиво, насинено лице и фиксацията му премина към мен. И ето ме сега на телефона, защитавам горкия си съпруг от обвинения в домашно насилие.