Реших, че след разходката ще отида и ще говоря с него — професионално или не, но когато се прибрах, той не беше на бюрото си и Сю, цялата светнала от вълнение, ми каза, че родителите на Антъни Хокинс са дошли и че те и Дейвид са при д-р Сайкс.
— Антъни казва, че видял д-р Мартин да удря жена си. Право в лицето! — Беше го казала шепнешком и с такава радост, че се почувствах, сякаш самата аз съм била ударена. Клюка за нея, още объркване в моята глава. След това не видях Дейвид. Седях на бюрото си, а в ума ми се въртяха наполовина оформени мисли и тревоги и исках да се махна от там, което направих точно в пет. Исках чаша вино. Исках да помисля.
И въпреки това не знам какво да мисля. Виното е студено и сухо и аз взимам електронната си цигара и сядам на балкона, като оставям свежия въздух да влезе в задушния апартамент. Адел казва, че се ударила в шкаф, но Антъни казва, че Дейвид я е ударил. Защо Антъни ще лъже? Ако е истина обаче, как го е видял? През прозорците ли е надничал? В понеделник Дейвид насочи Антъни към нов лекар и аз си помислих, че е защото се е привързал прекалено към него. Но може да е било, защото Антъни е видял нещо, което Дейвид не е искал той да вижда.
Чувствам, че ми се повдига, и пия още вино, а главата ми вече леко жужи. Днес не съм яла много, а сега апетитът ми напълно е изчезнал.
Звънецът иззвънява два пъти, преди да го чуя, толкова съм потънала в собствените си мисли, и аз изтичвам вътре.
— Здрасти.
Той е. Едва шест часът е, а той е пред вратата ми за първи път тази седмица. Мислех си, че никога повече няма да дойде, и съм прекалено учудена, за да кажа каквото и да било, докато го пускам да влезе. Той е донесъл вино и веднага го отваря и взима още една чаша от шкафа.
— Чувствай се като у дома си — промърморвам аз, цялата във вихър от противоречиви чувства.
— Иска ми се да можех — отговаря той с тъжен — или самосъжалителен, не мога да реша точно какъв — къс смях. Пресушава чашата си и отново я напълва. — Какъв проклет ден — казва той, накланя глава назад и въздъхва. — Какъв проклет живот.
Дейвид пие много; осъзнавам го сега, когато значително съм намалила пиенето. Дали има лошо пиянство? Дали е това? Поглеждам го. Скарване, юмрук, лице.
— Не мога да остана дълго — казва той, след това протяга ръце към мен и ме привлича към гърдите си. — Но трябваше да те видя. Непрекъснато си казвам да спра, обещавам си да спра, но не мога.
— Виждаш ме всеки ден. — Аз съм вдървена в прегръдката му. Бренди ли усещам в дъха му? Хрумва ми ужасна мисъл. Той дали пие в офиса? Дейвид целува върха на главата ми и под мириса на алкохол и афтършейв усещам неговото ухание и не мога да не го харесвам. Ако трябва да съм честна, когато съм сама през нощта, копнея за него. Но ако си мисли, че сега веднага ще отидем в леглото или че изобщо ще отидем в леглото, значи греши. Почти не ме поглеждаше дни наред, а сега просто се появява. Отдръпвам се и взимам чашата си. Да върви по дяволите. Поглеждам ръката му върху чашата с вино. Силна. Голяма. Виждам синината върху лицето на Адел. Поне веднъж ще бъда приятелката, за която тя ме смята.
— Но не така — отговаря той. — Не и когато можем да сме ние.
— Ние. — Думата звучи мъртво, докато я повтарям. — Едва ли има ние, нали? — Облягам се на кухненския плот, вместо да го отведа в дневната или спалнята както обикновено. Днес не съм говорила с Адам и няма да пропусна това, не и заради един изневеряващ-мъж-който-може-би-бие-жена-си. Внезапно се чувствам уморена. Адам ще се върне у дома след около седмица и цялата тази лудост така или иначе ще трябва да спре. Може би това ще ми донесе облекчение.
Дейвид се намръщва леко, забелязвайки лошото ми настроение.
— Добре ли си?
Свивам рамене. Сърцето ми започва да бие лудо. Мразя конфликтите. Не съм добра в тях. Обикновено се превръщам в нацупена, мълчалива тийнейджърка, вместо да обясня какво не е наред. Поглъщам виното си и поемам дълбоко въздух.
По дяволите, това е единственият шанс, който ще имам да говоря за брака им. Това е нещо, което официално мога да знам.
— Сю ми разказа какво се е случило. С родителите на Антъни Хокинс. Онова, което са казали?
— Слава богу, че това се изясни — отговаря той. — Нямах нужда и от него днес. — Той ме поглежда, след това вижда въпросителния ми, подозрителен поглед и лицето му посърва. — Еха, Луиз.