— Какво? — Звуча отбранително и се чувствам така. Сега, когато той е тук, пред мен, аз се чувствам глупаво, че почти съм повярвала, че може да направи такова нещо. Дори и Адел не каза, че я е ударил. Но се случват толкова много неясни неща, че аз не разбирам нищо.
— Ти сериозно ли мислиш, че съм ударил жена си?
— Не знам какво да мисля — отговарям аз. — Никога не говориш за брака си. За съпругата си. Правиш това — показвам с ръка към жалкия си малък апартамент, сякаш той чука него, а не мен. — Поне когато ти е удобно. Разговаряме, но ти никога не говориш за брака си. Затваряш се всеки път, когато се опитам да те попитам нещо, и винаги изглеждаш толкова дяволски нещастен, че не мога да разбера защо все още си там. С нея. Просто се разведи, по дяволите!
Всичко това се излива от мен, цялото ми потискано объркване и болка избликват с огромен гняв от устните ми. Видяла съм синината на Адел. Знам колко е уязвима. Знам за телефонните обаждания. Не мога да спомена нито едно от тези неща, независимо от това колко много искам той да ми ги обясни, така че всичко, което мога да направя, е да се върна към бъркотията, която сме ние. Бъркотията, от която той знае само половината.
Дейвид се е втренчил в мен, сякаш съм го пробола, но аз продължавам:
— Искам да кажа, това не е точно справедливо към нея, нали? Това, което правиш?
— Наистина ли трябва да ме попиташ дали съм я ударил? — прекъсва всичките ми глупости той. — Познаваш ли ме изобщо?
Аз едва не се разсмивам.
— Да те познавам? Как бих могла да те познавам? Ти познаваш мен — аз съм отворена книга. Знаеш почти всичко за мен. Винаги говорим за мен. Но ти? Не знам какво да мисля за теб.
— Разбира се, че не съм я ударил, по дяволите. — Той се отпуска, останал без сили. — Тя казва, че е отворила кухненски шкаф в лицето си. Нямам представа дали е вярно, но знам, че аз не съм я удрял.
Потрепвам, обзета от облекчение. Поне и двамата ми дават едно и също обяснение.
— Антъни дошъл при мен в неделя вечерта — продължава той, — но аз съм бил в банята. Сигурно е видял лицето ѝ и си е съчинил историята, за да привлече вниманието ми, или да ме нарани, или по каквато и да било причина.
Може би е вярно. И сега се чувствам ужасно, че съм се съмнявала в него, че съм се съмнявала в нея, но какво да направя, когато всички тези въпроси напират в мен? За тях, за нас, за това накъде отива всичко това?
— Защо никога не говориш с мен? — питам аз. — Не говориш истински. За живота си.
Той се втренчва в чашата си с вино.
— Наистина не знам откъде да започна — казва той. — И това не е твой проблем. Не искам да е твой проблем. Не искам да… — той се поколебава, търсейки правилната дума. — Не искам да те опетнявам с всичко това.
— Какво изобщо означава това? — питам аз. — Виж, аз не очаквам да я изоставиш заради мен. Знам, че не съм важна за теб…
— Не си важна за мен ли? — прекъсва ме той. — Ти си единственото хубаво нещо, което имам. Точно затова трябва да съм толкова внимателен. Точно затова не искам да говоря с теб за брака си и за живота си. Не искам нищо от това да е вътре в нас.
Той пресушава чашата си на няколко големи глътки. Как може някой да пие така и да не му се повръща? Чаша след чаша, толкова бързо. Самосъжалението му не е привлекателно, но нуждата ми от него ме кара да се радвам, че ме мисли за важна. Това ме кара да се чувствам по-силна.
— Извади ме от картината за момент — казвам аз. — Ти очевидно си нещастен у дома. Тогава си тръгни. Това направи съпругът ми и то не ме уби. Болеше ме, но го преживях. Животът продължава. — И сега Иън ще има бебе със заместничката ми, а аз съм като призрак в собствения си живот. Запазвам тази мисъл за себе си. — Не виждам какъв е проблемът.
— Ти не би могла да видиш какъв е проблемът. За това трябва да ни познаваш. Истински да ни познаваш. А аз не съм сигурен дали дори ние се познаваме вече. — Дейвид е огорчен. Думите му са остри и гневни и той гледа втренчено в чашата си. — Но нещо трябва да се промени — казва накрая той. Думите му са леко завалени. — Обаче трябва да реша как да го направя. Да се отърва от нея безопасно.
— Може да говориш с нея — казвам аз, като се опитвам да съм толкова лоялна, колкото мога, към Адел в този напълно нелоялен момент. — Тя е твоя съпруга. Сигурно те обича.
Тогава той се разсмива, отначало весело, но после смехът му става горчив.
— О, тя ме обича. Ако това може да помогне с нещо.