Мисля за нежната си приятелка, която тича, за да отговаря на обажданията му, и взима хапчета, и готви вечери, и ме изпълва гняв. Как може той да се отнася така към нея? С такова презрение? Ако не я обича, тогава трябва да ѝ даде свободата, за да се влюби в някого другиго. Някой, който ще се отнася с нея така добре, както заслужава.
— Върви си у дома — казвам студено аз. — Иди си и оправи тази помия с жена си. В момента не мога да се занимавам с това. — Той не казва нито дума, но ме гледа втренчено, а очите му започват да губят фокус от алкохола. Дали е с кола? Решавам, че не ме е грижа. Това си е негов проблем. В този момент искам просто да си тръгне. — Върви си — повтарям аз. — И престани да пиеш. Виж в какво състояние си. — Иска ми се да заплача за него, за Адел и за себе си. Преди всичко за себе си. Не искам да се карам с Дейвид. Искам да го разбера.
Не го поглеждам, докато излиза, и не отговарям, когато стиска ръката ми, минавайки покрай мен.
— Ще оправя това — промърморва той от прага. — Някак. Обещавам.
Не вдигам очи. Не реагирам по никакъв начин. Може да съм кучка и двуличница, но стига толкова. Искам го, но не така. Не мога да продължавам това. Наистина не мога. Двамата с Адел ме разкъсват на две.
След като той си отива, аз си наливам още една чаша вино и се боря с глупавия порив да се разплача, като се обаждам на Адам. Дори и неговата неподправена радост не може да повдигне настроението ми и докато той ми разказва за прекарването им във водния парк и пързалките, по които се е спускал с Иън, част от ума ми повтаря разговора с Дейвид. Аз издавам всички подходящи звуци и наистина е чудесно да чуя момченцето си, но също така изпитвам облекчение, когато то казва, че трябва да затваря. Имам нужда от тишина. Чувствам се празна, изтощена и тъжна и цял куп други неща, в които не искам да се вглеждам. Това е първото ни скарване и може би последното. Също така разбирам, макар и прекалено късно, че не вярвам той да е ударил Адел. Не и дълбоко в себе си. Вече не.
Въпреки че още няма девет, аз взимам виното си и се вмъквам под юргана. Искам за малко да забравя за всичко. Да заспя. Може би на сутринта по някакъв начин всичко ще е по-добре. Чувствам се вцепенена, но с част от себе си се мразя за това, че го отпратих, след като можехме да сме заедно в леглото. В леглото с моя Дейвид, не с този на Адел. Отново виждам изражението в очите му, когато осъзна, че се чудя дали не е ударил съпругата си. Онова ужасно разочарование. Обаче също така виждам и синината върху лицето на Адел. Целият ѝ страх и тайната ѝ на показ в онова избледняло зелено и приглушено синьо. Независимо дали я е ударил или не, нещо не е нормално в брака им. Но всъщност нищо от това не е нормално и аз вероятно съм най-зле от тримата.
Чувствам се в капан. Не знам какво трябва да направя. Правя единственото, което мога, и пресушавам чашата си със замаяна от алкохола глава, после затварям очи. Адам ще се върне скоро и тогава ще се скрия в него, в безопасността на това да сме двамата. Единственият човек, когото мога да обичам без вина и обвинения. Заспивам.
Този път, когато лепкавите, призрачни пипала се протягат към мен и аз отварям вратата на къщата за игра, не отивам в дома от детството си, а в къщата, в която живеехме двамата с Иън, когато се оженихме. Когато и двамата все още бяхме щастливи. Аз съм в градината и денят е слънчев и прекрасен — не прекалено горещ, а приятно топъл, и аз играя с Адам. Но той е на шест, на колкото е сега, а не мъничкото бебче, което беше, когато живеехме там, и двамата сме при езерото и се опитваме да ловим попови лъжички. Краката ни са кални и мокри, но и двамата се смеем, докато потапяме мрежите си и буркани от сладко в хлъзгавата повърхност на водата.
Във въздуха се носи миризмата на месо, което се пече на барбекю, и дори преди съзнателно да помисля за него, чувам Дейвид да вика, че бургерите са готови. Ние се обръщаме и се усмихваме и Адам се затичва към него. Аз тъкмо понечвам да го последвам, когато с ъгълчето на окото си забелязвам нещо да блещука в езерото. Някаква форма под повърхността. Тя проблясва по очертанията, докато се избистря, почти сребърна под тъмната вода. Намръщвам се объркана. В моя сън съм — аз го контролирам — и въпреки всичко не знам какво е това. Стъпвам на повърхността на езерото и тръгвам по него като Исус Христос — и едва не се разсмивам на това, аз съм Богът на моите сънища — докато успявам да приклекна до нещото. Потапям ръка в течността и я раздвижвам, но лъскавата форма отдолу остава неподвижна. Осъзнавам, че това е още една врата, и очертанията ѝ светват по-ярко, сякаш за да потвърдят мислите ми. Търся дръжката, но не я виждам. Врата без дръжка, която не съм си измислила целенасочено. Не знам защо е тук.