Не мога да повярвам. Аз едва не ѝ се развиках, но тя изглеждаше толкова смутена, когато ми го каза, че не можах да го направя. А и вече е свършено. Тя казва, че е временно, защото не иска да мисли за това, а и така или иначе двамата ще се женят, но кой, по дяволите, дава всичките си пари на някого другиго? Дори и за малко. Искам да кажа защо ѝ е да го прави? Има любов, а има и глупост. Тя не познава хората така, както ги познавам аз. Грижили са се за нея през целия ѝ живот. Това, което не е разбрала, е, че всеки се грижи преди всичко за себе си. Дори не обвинявам Дейвид за това, че е взел парите — поне е направил нещо не толкова СКУЧНО, но мразя това, че тя му го е позволила. Парите развалят хората, а Дейвид почти е щял да наследи доста пари от фермата — и после баща му пропил всичко. Странно, как сега той въпреки това има много пари. Благодарение на Адел.
Басирам се, че няма да ѝ ги върне, когато излезем от тук. Басирам се, че ще измисли някакви извинения. Дейвид, бедното фермерско момче, което сега има цяло състояние на разположение. Всъщност ми се иска да се разсмея, защото всичко това е толкова побъркано. Така се ядосвам, че ако се събудя през нощта, не мога да заспя отново. Това ме накара и да се замисля какво точно се е случило с родителите на Адел. Искам да кажа как той е минавал оттам посред нощ, точно навреме, за да я спаси? Дали е минавал навреме и за да запали пожара?
Както аз виждам нещата, всичко се е подредило доста добре за него. Времето ни тук почти приключва, но ако Адел мисли, че ще я забравя и така нататък, това няма да стане. Аз ще се грижа за нея. Защото дори и за една проклета секунда не вярвам, че Дейвид ще го направи…
— Съжалявам — казва Дейвид.
Двамата сме в офиса му, разделени от бюрото. Аз треперя. Треперя, откакто оставих тетрадката тази сутрин.
— Знам, че напоследък пия, но наистина го мислех, когато казах, че ще оправя нещата — продължава той. Той е мълчалив. Замислен. Вероятно има махмурлук. — Знам, че бракът ми е лош. Знам го. И не трябва да те мотая така. Това, което каза снощи…
— Не дойдох, за да говорим за снощи — прекъсвам го студено аз. Чувствам се, сякаш съм била потопена в ледена вода. Изгарям от нетърпение да се видя с Адел и да разбера дали подозренията ми са верни. — Искам да попитам дали мога днес следобед да изляза. Бойлерът ми прави номера и техникът току-що се обади и каза, че може да дойде днес между два и шест. Сю казва, че има по-спокоен следобед и ще регистрира и твоите клиенти и ще работи на моето бюро. — Той има записани четирима пациенти и това ме радва. Не е нужно да се притеснявам, че може да се прибере у дома и да ни завари заедно.
Изпратих съобщение на Адел веднага щом той дойде на работа тази сутрин, като знаех, че е сама и е безопасно. Не казах за какво всъщност става въпрос, не исках да се чувства отбранително или да се притеснява, така че написах:
В съня ми снощи имаше странна втора врата. Без дръжка? Не можах да я отворя? Някога случвало ли ти се е? Имам свободен следобед, искаш ли да обядваме?
Съвсем леко и неангажиращо, въпреки че ръцете ми трепереха, докато пишех. Адел отговори веднага с „да“ и предложи едно бистро с маси навън, не прекалено близо до клиниката и също така малко встрани от главните улици в жилищен район. Тя също не иска да я хванат.
— Разбира се — казва Дейвид. Дланите ми се потят, докато той ме гледа, и за първи път е като непознат. Не моят Дейвид, не Дейвид на Адел, а може би Дейвид на Дейвид, този, който винаги получава това, което иска. Мълчаливо изричам благодарност за хиляден път, че Адел се съгласи да се видим на обяд. Не бих могла да чакам до понеделник. Трябва да знам и тя е единствената, която може да ми каже. Започвам да сглобявам пъзела на побъркания им брак и не харесвам картината, която се получава.
— Надявам се да не е нещо сериозно. Бойлерите може да са скъпи. — Тогава той вдига очи. — Ако имаш нужда от…
— Имам застраховка — прекъсвам го отново аз. Той наистина ли щеше да ми предложи пари? Чии? Негови или на Адел?
— Добре. — Той е рязък, постоянната ми резервираност го е засегнала. Изглежда обиден, но не съм сигурна колко ме е грижа.
— Благодаря. — Тръгвам към вратата, като се движа непохватно, защото знам, че той ме гледа, докато вървя.
— Луиз.
Обръщам се и го поглеждам. Той е пъхнал ръце в джобовете си и това ми напомня за първия път, когато говорихме в тази стая, и електрическото напрежение между нас. То все още е тук и ме дърпа към него, но сега е забулено в съмнения и подозрения. Наранено е като лицето на Адел.