— Наистина държа на теб, знаеш го — казва той. — Наистина. Непрекъснато мисля за теб. Не мога да се спра. Сякаш живея отделен живот с теб в главата си. — Думите се изливат от него и всичко, за което мога да мисля, е, че нямам нужда от това, не сега, не докато не разбера.
— Мисля… мисля, че се влюбвам в теб. И знам, че трябва да подредя живота си. Трябва да оправя тази бъркотия. Стоя буден по цяла нощ и се опитвам да разбера как, и знам, че ти не разбираш това и аз не ти помагам да го разбереш, но то е нещо, което трябва да оправя сам. Обаче ще започна. Днес. И знам, че си права да си ми ядосана. Исках да го кажа. Това е всичко.
Кръвта се втурва в лицето ми и в краката ми и навсякъде другаде, сякаш препуска през вените ми и се опитва да намери път и да избяга от тялото ми. Сега? Казва го сега? Главата ми вече е объркана, а той ми хвърля това в лицето? Влюбва се в мен? О, Господи. Не знам какво да мисля. Не знам какво да чувствам. Но Адел ме чака и аз трябва да разбера поне някаква истина от нея, преди изобщо да мога да се съсредоточа върху думите му. Трябва да знам какъв човек е той, какъв е наистина под кожата си. В главата си.
Кимам, преглъщам с усилие и след това го оставям да стои там, грабвам чантата си изпод бюрото и се втурвам навън, без дори да кажа на Сю, че излизам.
30
Адел
Седя на слънце и отпивам от чаша студено, забранено сансер и чакам Луиз. Луиз. Удивително е колко много може да повлияе тази невероятна жена на настроението ми. Снощи, когато Дейвид отиде в мизерното ѝ апартаментче направо след работа, бях толкова наранена, че исках да я убия, въпреки че тя направи жалък опит да ме защити, и го изпрати у дома. Ако трябва да съм честна, беше прекалено малко, прекалено късно, а още по-лошото беше изборът на Дейвид да отиде направо при нея, вместо при мен, след всичко, което бях направила за него по телефона с д-р Сайкс. Можех да го унищожа, но той не взе това под внимание. Нямаше благодарност. После се прибра у дома и се напи в кабинета си, преди да отиде, препъвайки се, в леглото. Без дори едно благодаря.
Обичам Дейвид. Истински, лудо, дълбоко, колкото и прекалено да звучи, но аз съм по-силна от него. Да, нещата трябва да се променят, но аз съм тази, която ще трябва да изцапа ръцете си, за да се получи. И снощи преглътнах обидата. Скрих я дълбоко в себе си, където не може да ме докосне, защото не можем да си позволим още един скандал. Все още не. И тогава, като по чудо, получих съобщението на Луиз. Втората врата. Усмихвам се, докато отпивам от виното си, въпреки че съм сама и вероятно изглеждам малко луда на минувачите. Видяла е втората врата. Вече. Това променя нещата. Всичко трябва да е на мястото си, преди да я отвори. Преди да разбере.
Потрепвам от вълнение, когато я виждам да завива иззад ъгъла и да се приближава по улицата. Изглежда добре, наистина добре и аз се чувствам много горда с нея. Дори върви по-уверено сега, когато е по-слаба и в по-добра форма, а скулите ѝ — макар че никога няма да са високи като моите — са от най-хубавите черти на лицето ѝ. Мускулите ме болят от липсата на упражнения, гърбът ми е схванат и напрегнат. Аз повяхвам, а тя разцъфтява. Нищо чудно, че Дейвид се влюбва в нея. Тази мисъл ме жегва. Тази мисъл винаги ще ме наранява.
— Вино? — казва тя и се усмихва. Развълнувана е и чантата ѝ се плъзва на земята, когато се опитва да я закачи на облегалката на стола.
— Защо не? Денят е прекрасен, а това е чудесна изненада. — Виждам очите ѝ върху лицето ми, където все още има следи от синината.
Тя вече избледнява бързо, сякаш по някакъв начин разбира, че работата ѝ тук е приключила. Правя знак на сервитьора да донесе още една чаша.
— Как така не си на работа?
— О, проблем с бойлера ми — отговаря небрежно тя. — Техникът ще дойде по-късно, но реших да си взема целия следобед. Да живея рисковано.
Ужасна лъжкиня е. Всъщност е доста мило, като се има предвид, че чука съпруга ми през цялото ни приятелство. Сервитьорът се появява бързо с напитката ѝ и две менюта и ние се преструваме, че ги разглеждаме, докато тя отпива няколко бързи глътки вино.
— Значи си видяла още една врата? — питам я аз съзаклятнически, въпреки че сме единствените, които седим отвън. Искам да се почувства близка с мен. — Къде? Как изглеждаше?
— В езерото на старата ми къща. Аз бях там — тя се изчервява леко — с Адам, двамата си играехме и после, когато се обръщах, за да отида към къщата, тя се появи под повърхността. И светеше.
Луиз не ми казва цялата истина за съня си — Дейвид сигурно е бил там, виждам го в изчервяването — но не ми пука. Дори да си беше представила трима Дейвидовци, с които прави групов секс, пак нямаше да ме е грижа. Въпросът е във вратата. Това е важното.