— Като проблясващо сребро — добавя тя. — И после изчезна. Някога случвало ли ти се е?
— Не — поклащам глава озадачена. — Колко странно. Чудя се за какво служи.
— Може мозъкът ми да е засякъл — свива рамене тя.
— Може. — Обаче сърцето ми бие лудо. Вече мисля какво трябва да свърша, преди тя да я отвори.
Сервитьорът идва да вземе поръчката ни и аз дълго обяснявам, че не съм гладна, че просто съм искала да изляза от къщата, и тогава виждам лицето ѝ със замисленото, притеснено изражение и знам докъде е стигнала в книгата. Знам защо всъщност предложи този обяд. Трябва да положа усилия да се съсредоточа и да не се усмихна или да се разсмея заради брилянтната перфектност на днешния ден и заради това колко добре съм планирала всичко.
— Трябва да хапнеш нещо, Адел. Много си отслабнала. Както и да е — добавя прекалено безгрижно тя. — Аз черпя.
— О, благодаря ти — възторгвам се аз. — Много ми е неудобно, но когато дойдох тук, осъзнах, че съм излязла без портмонето си. Толкова съм разсеяна.
Тя поръча две порции равиоли с гъби — като поема инициативата по начин, по който никога не би го направила, когато се запознахме — и след това изчаква сервитьора да си тръгне, преди да заговори.
— Наистина ли си излязла, без да вземеш пари, или Дейвид контролира разходите ти?
Луиз е откровена, признавам ѝ го. Аз се обърквам, сякаш се опитвам да скрия нещо, промърморвайки колко нелепо е това предположение, докато тя се протяга през масата и хваща една от ръцете, които размахвам, в дланите си. Жест на солидарност, на приятелство, на обич. Наистина вярвам, че Луиз ме обича. Не толкова, колкото желае съпруга ми, но наистина ме обича.
— Прочетох нещо в тетрадката, което малко ме разтревожи — продължава тя. — И имаш пълното право да ми кажеш да си гледам работата и че това не ме засяга и така нататък, но наистина ли си му прехвърлила цялото си наследство? След пожара? И ако си го направила, моля те в името на Бога, кажи ми, че е било само временно.
— О, не се притеснявай за това — отговарям аз и знам, че изглеждам като ранена сърна, втренчена в пушката на стрелец. Класическа жертва, която защитава насилника си. — Дейвид управлява много по-добре от мен парите, а и трябваше да се справям с толкова много и Господи, толкова ми е неудобно…
— Не бъди глупава — стиска ръката ми тя. — Няма защо да ти е неудобно. Аз се тревожа за теб. Но той ти е прехвърлил всичко обратно, нали? След като си излязла от „Уестландс“ и отново си стъпила на краката си.
Ръката ѝ е потна. Тя има личен интерес тук, знам го.
— Щеше да го направи — изричам тихо аз. — Наистина щеше. Но няколко месеца по-късно отново имах малко нервно разстройство и Дейвид реши — ние решихме — че ще е по-добре, ако той просто продължи да отговаря за всичко. А после се оженихме и така или иначе парите вече бяха наши.
— Еха. — Тя се обляга назад на стола си и отпива голяма глътка вино, докато осмисля думите ми, и подозренията ѝ се потвърждават.
— Звучи по-зле, отколкото е — казвам аз меко, защитавайки го. — Той ми дава определена сума за самата мен, както и бюджет за храната, а и аз никога не съм се интересувала особено от пари.
— Бюджет за храната? — Луиз отваря широко очи. — Сума за теб? Къде сме — в хиляда деветстотин петдесет и нещо? — Тя замълчава. — Сега разбирам ужасния телефон.
— Не се интересувам и от телефони. Наистина, Луиз, няма значение. Аз съм щастлива. Искам Дейвид да е щастлив. — Може би прекалявам в усилията си да съм жалка, но истината винаги звучи правдоподобно, а аз наистина съм жалка в желанието си да го направя щастлив.
— Дори нямате обща сметка или нещо такова, така ли?
— Наистина, Луиз. Това няма значение. Всичко е наред. Ако искам нещо, той ми го взима. Бракът ни е такъв. Не се тревожи. Дейвид винаги се е грижил за мен. — Прибирам кичур коса от лицето си и задържам пръстите си за момент над синината. Миниатюрен жест, но достатъчен тя да го забележи и да събере синината и парите заедно в главата си.
— Сякаш си дете — казва тя. И знам, че главата ѝ е пълна с тайното ни приятелство, телефонните обаждания, хапчетата, синината, а сега и парите и подрежда всичко на мястото му. В този момент обича мен повече от Дейвид. В този момент мисля, че мрази Дейвид. Аз никога не бих могла да го мразя. Може би това е най-голямата разлика помежду ни.
— Моля те, просто го забрави. Всичко е наред. Кога се връща Адам? — питам аз, използвайки коментара ѝ за деца, за да сменя темата. — Сигурно нямаш търпение да го видиш. Вероятно е пораснал малко. На тази възраст растат бързо, нали?