Храната ни идва и тя поръчва по още една чаша вино за двете, докато мълчаливо прибавя съжалението ми, че нямам деца, към списъка си с недостатъците на Дейвид. Гориво за разгарящия се в нея огън. Равиолите са перфектни, но тя само рови в чинията си, без да ги докосва. И аз сигурно трябва да направя същото, за да подчертая притеснението си, но на мен ми омръзна хубава храна да се пилее, така че я изяждам — изискано, но все пак я изяждам — докато тя ми разказва за почивката на Адам и как мисли, че той прекарва наистина невероятно.
И двете не обръщаме внимание на историите. Нейната глава е изпълнена с гняв, а моята с вълнение заради това че е открила втората врата. Издавам правилните звуци и се усмихвам, а тя говори, но аз искам този обяд да приключи. Имам работа.
— Това не е ли…? — Луиз спира по средата на изречението и се намръщва, втренчена някъде над рамото ми.
— Какво? — обръщам се аз.
— Той е. — Тя все още гледа втренчено и се надига леко от стола си. — Антъни Хокинс е.
Сега го виждам и колкото и да ми беше полезен, започвам да се ядосвам. Той ме следи. Разбира се, че ме следи.
— Може би живее наблизо — казвам аз.
— Или може би те следи. — Това е моята защитница. Любовницата на съпруга ми.
— О, съмнявам се. — Отхвърлям думите ѝ със смях, но очите ми са втренчени гневно в Антъни и разбирайки, че ме кара да се чувствам неудобно, той има благоразумието да се обърне и да влезе в малко магазинче.
— Сигурно си купува цигари. — Обожанието му ми е полезно, но е абсолютно неприемливо да ме следи.
— Може би — казва тя, без да е убедена. И двете гледаме вратата, докато Антъни излиза, и аз се надявам, че Луиз не забелязва изпълнения с копнеж поглед, който той хвърля назад към мен, докато се отдалечава, но тя е присвила очи заради слънцето, така че съм в безопасност. Не че има значение. Утре Антъни ще е последното нещо, за което ще се притеснява.
Когато обядът ни свършва и я изпращам да побърза към измисления ѝ развален бойлер, аз отивам във фитнеса. Стигам там точно преди Дейвид да се обади, но аз не тренирам, както твърдя, а задвижвам колелата за следващата част от плана си. Дейвид ми съобщава, че след работа ще се прибере веднага, защото трябва да говорим, и после аз говоря с рецепционистката за това, което искам, и казвам, че съм прекалено заета, за да чакам, но ги моля да ни се обадят у дома след шест, за да потвърдят искането ми. Не се съмнявам, че ще го направят. Това е изключително ексклузивен клуб, ние плащаме пълен пакет, а най-вече аз винаги съм мила и любезна. Мила и любезна е това, което съм, когато не съм у дома, и винаги си струва човек да е учтив с обслужващия персонал. Някои от другите членове тук би трябвало да го разберат.
Задъхана съм от вълнение и нервите ми са опънати от това, което предстои. Когато се прибирам и започвам да приготвям вечерята, ръцете ми треперят и трудно се съсредоточавам. Лицето ми гори, сякаш вдигам температура, опитвам се да дишам дълбоко, но дишам плитко и накъсано. Съсредоточавам се в онази втора врата и си напомням, че вероятно никога вече в целия си живот няма да имам възможност като тази.
Изпотените ми пръсти се плъзгат върху лука, който се опитвам да нарежа, и едва не се порязвам. Не знам защо толкова се старая с това ястие. Всичко така или иначе ще свърши в кофата за боклук, но трябва да направя нещата да изглеждат колкото може по-нормално, а готвенето е станало учудваща област на гордост за мен, откакто се омъжих. Небрежно нарязаният лук може да е издайническа следа, че знам какво ще се случи, а напоследък Дейвид и без това е подозрителен към мен.
Чувам ключа му в ключалката и цялото ми тяло се напряга, светлината в кухнята изведнъж ми се струва почти прекалено ярка. Този път успявам да си поема дълбоко въздух. Виждам мобилния си телефон на плота до мивката в ничията земя между мястото, където стоя аз, и стационарния телефон, закачен на стената. Поглеждам часовника. Почти шест. Идеално.
— Здрасти — казвам аз. Дейвид е в коридора и знам, че иска да отиде и да се скрие в кабинета. — Купих ти бутилка „Шатоньоф дю Пап“. Ела да го отвориш, за да може да диша.
Той тръгва към кухнята неохотно като диво куче, на което са предложили парченца месо. Как любовта ни стигна дотук?
— Значи все още се преструваш, че всичко е наред — казва уморено той.
— Не — отговарям обидено аз. — Но можем поне да сме учтиви. Можем да сме приятели, докато се справяме с проблемите си? Дължим си го един на друг, нали?