— Виж…
Телефонът иззвънява и въпреки че го очаквам, аз пак подскачам и стискам по-силно ножа в ръката си. Правя крачка към телефона, но Дейвид застава на пътя ми, както знаех, че ще направи.
— Сигурно е от клиниката — казва той. — Аз ще вдигна.
Гледам надолу и режа лука, а кожата ми пламва от притеснение, докато слушам. Време е малката му щастлива тайна връзка да се провали така, както и брака ни.
— Да, Дейвид Мартин на телефона. А, здравейте… Какво искате да потвърдите? Съжалявам, не съм сигурен, че разбирам. Продължаване на членство като гост?
Тогава се обръщам с лице към него, налага се, а изражението ми е невинно притеснение, че той ще се ядоса заради парите, които съм похарчила и че имам приятелка, за която не съм му казала. Дейвид не ме гледа. Все още не.
— За кого? — Намръщва се.
След това го виждам. Шока, докато се опитва да осмисли всичко това. Объркването.
— Съжалявам, Луиз Барнели ли казахте? — След това ме поглежда, но все още се опитва да подреди всичко в главата си. Светът му току-що се преобърна с главата надолу, а след това отново беше разтърсен. — И това е продължаване на членство като гост, което съпругата ми е организирала?
Аз свивам умолително рамене към него и изричам само с устни Тя е моя нова приятелка.
— Да, добре, благодаря ви. Благодаря. — Погледът му се насочва към мобилния ми телефон и вече протяга ръка, докато връща слушалката на мястото ѝ, преди дори да успея да се престоря, че и аз посягам към него.
— Съжалявам — казвам аз. — Тя е една жена, с която се запознах. Това е всичко. Просто приятелка. Не исках да ти казвам нищо. Бях самотна. Тя беше мила с мен.
Той не ме слуша, а преглежда съобщенията на телефона с буреносно изражение. Запазила съм повечето от тях. Разбира се, че съм ги запазила. В подготовка за този момент.
Тогава той се втренчва в мен един дълъг миг и стиска телефона ми толкова силно, че може да го счупи. Чия шия би искал да пречупи най-много сега, моята или на Луиз?
— Съжалявам — казвам отново аз.
Той е пребледнял, челюстта му е стисната толкова силно, цялото му тяло трепери със сдържано чувство, което се опитва да не издаде. Виждала съм го така само веднъж по-рано и това беше много отдавна. Искам да го прегърна. Да му кажа, че всичко ще е наред. Че ще се погрижа всичко да е по-добре за него. Но не мога. Трябва да бъда силна.
— Излизам. — Изстрелва думата през стиснати зъби. Не мисля, че дори ме вижда.
Дейвид се втурва към входната врата и аз извиквам след него, но той дори не забавя крачка, истински вихър от гняв и объркване.
Вратата се тряска и аз оставам сама. Чувам часовника да тиктака в тишината. Взирам се след него за момент и след това си наливам чаша от отвореното вино. Би трябвало да го оставя да диша по-дълго, но не ме е грижа.
След първата глътка изпускам дълга въздишка и след това правя кръг с глава около раменете си и напрежението ми намалява. Горката Луиз — мисля си аз. Изтощена съм, но се опитвам да се отърся от умората. Имам още работа. Първо трябва да видя дали Антъни е оставил пакета, където му казах. А след това да видя какво прави Дейвид. Умората ми ще трябва да почака.
В крайна сметка ще мога да спя, когато съм мъртва.
31
Тогава
Заминават утре. Месецът изтече и няма причина да остават по-дълго особено след напредъка, който са постигнали. Чувството е странно, но Адел не може да не се усмихва, докато събира багажа си. Свобода от „Уестландс“ и Дейвид, за когото ще се омъжи, когато той завърши университета. Въпреки всичко, което се беше случило, бъдещето ѝ изглежда добро. Единственото ѝ притеснение е Роб. Той се шегува, но тя вижда, че не иска да се върне при сестра си, изобщо не иска. Боли я да го гледа почти уязвим. Също така я боли да го остави. Докато сгъва дрехите си в малкия си куфар, това е единствената ѝ мъка, но тази мъка е силна.
— Искаш ли да отидем до езерото? — пита тя. Роб седи на леглото ѝ, гледа я как събира дрехите си и за първи път, откакто го познава, изглежда като малко момче вместо като почти мъж. Тъмната коса виси около лицето му, но тя вижда проблясването на скобите на зъбите му, които той толкова мрази. Обаче тениската му е все така изгладена. Не познава някой друг, който да глади тениската и дънките си. Може би глади дори и чорапите си. Вероятно това е малкото контрол, който има в живот, който на Адел се струва без никакъв контрол. Една чудатост в неговата пустиня.
Роб изважда нещо от горното си джобче и се ухилва. Стегнато навит джойнт.