— Последната трева. Нека я изпушим. Може да ни хванат и ще трябва да останем по-дълго.
Тя знае, че той донякъде се надява на това. Знае, че много ще му хареса, ако се наложи да останат по-дълго, и част от нея иска същото, защото не може да си представи да не вижда Роб всеки ден. Но Дейвид ѝ липсва толкова много и цялата гори от вълнение при мисълта, че ще го види, ще го целува и ще се омъжи за него, без родителите ѝ да са наоколо и да показват неодобрението си.
Роб подозира, че това е краят на приятелството им, но тя знае, че не е така. Може би в един момент, след като се оженят, Роб ще може да дойде да живее с тях. Дейвид ще го хареса, сигурна е. Как може да не го хареса? Роб е прекалено невероятен, за да може някой да не го харесва.
Адел грабва ръката му. Приятно е да я усеща в своята. Почти е забравила какво е да държи ръката на Дейвид, и това ѝ се струва като предателство, но Дейвид не е тук, а Роб е и те се обичат по свой начин.
— Какво чакаме? — пита тя.
Днес не е топло, вятърът откъм водата носи хлад, който хапе от време на време, но тях не ги е грижа, докато седят под дървото, където се бяха срещнали за първи път, и си подават джойнта един на друг. Това също ще ѝ липсва. Не може да си представи Дейвид някога да поиска да се надруса. Не може да му каже, че е пушила трева тук. Той ще бъде ужасен. Още една тайна, която принадлежи на нея и Роб.
— Може сега да изгоря тетрадката — казва Роб. — Церемониално сбогуване. — Както винаги тонът му е лек и очите му светят, но Адел знае, че е тъжен. Тя стиска силно ръката му.
— Не, запази я. Не се знае, сънищата ти може да крият още изненади. — Тя дръпва от цигарата, наслаждавайки се на успокояващото замайване, и след това му я връща. — А когато ми дойдеш на гости, ще ми разкажеш за тях. Къде си бил, какво си видял. — Тя му се усмихва. — Най-добре да ме включиш в някои от тези сънища.
— Като се прибереш, ще виждаш достатъчно досадния Дейвид. И няма да има нужда да го сънуваш.
Тя го удря игриво по ръката и той се разсмива, въпреки че наистина го мисли. Когато се срещнат, ще е различно. Как може да обича и двамата, след като те не могат да се обичат един друг. Невъзможно е.
— Ти нищо против ли нямаш да се върнеш в къщата си? — пита той.
— Мисля, че не. — Адел не е сигурна, но това е част от плана за терапията ѝ. Да се изправи пред проблемите. Да се върне към източника на травмата. Да прекара малко време там. — Има достатъчно стаи, които не са повредени, а изгорелите са почистени и е направен временен ремонт. Дейвид е организирал всичко.
— Предполагам, че може да го направи, след като си му дала всичките си пари — казва сухо Роб.
— Не, не съм — казва тя, изгубила търпение. — Непрекъснато ти го повтарям. Само временно е. Така е по-лесно. Заради таксите му в университета и това с къщата, не бих могла да се занимавам с всичко оттук. А и ми е трудно да мисля и за това. Радвам се, че той пое тази отговорност. Стига, Роб. И не казвай на никого. На Дейвид му е достатъчно трудно след пожара и без това да стигне до вестниците.
— Добре, добре. Просто се притеснявам за теб. — Сега не е моментът за първото им скарване и Адел знае, че той го знае. Роб замълчава. — Ще се притеснявам за теб, още повече сама в онази твоя голяма стара къща.
— Всичко ще е наред. Само за няколко седмици е. Ще идват хора. Някои от местните, адвокатите ми и разбира се, лекар. Някой дори ще носи храна и ще почиства, когато е необходимо. Дейвид казва, че ще идва за събота и неделя, когато може.
— Цял един нов живот пред теб — казва тъжно Роб. — А представи си ме мен в гадното общинско жилище, все така заклещен при проклетата ми, ужасна сестра.
— Толкова ли е зле? — пита Адел. Той все още не е говорил за живота си, въпреки че през последните няколко седмици се беше опитвала внимателно да го накара да сподели с нея.
— Каквото е, такова. — Роб се опитва да направи кръгчета от дим, но вятърът ги разваля, преди да се оформят, и той се отказва. — Не искам да мисля за това до утре.
— Може да ми се обадиш, нали знаеш — казва тя. — Ще ти дам номера на мобилния си. Ако нещата станат гадни, обади ми се. Ела ми на гости за няколко дни.
— О, сигурен съм, че на Дейвид много ще му хареса.
— Дейвид е в университета — казва Адел и след това в момент на бунт добавя: — А и това е моята къща, по дяволите.
Те се усмихват един на друг и тя вижда, че Роб я обича, и това я стопля отвътре, макар да е малко сложно. Дейвид е всичко за нея, но сега в сърцето ѝ е и Роб. Никога нямаше да се почувства толкова по-добре, ако не беше той. Сигурно щяха да я затворят завинаги.
— Наистина го мисля — казва тя, обзета от чувство на обич. — Когато поискаш.