— Добре — отговаря той. — Може и да дойда.
Адел се надява той да го направи. Надява се да ѝ се обади, вместо да е нещастен. Но Роб е горд и тя го знае. Толкова горд, колкото и Дейвид, но по различен начин.
— Обещаваш ли? — пита тя и се навежда напред, така че лицата им са близо едно до друго и косата ѝ докосва бузата му.
— Обещавам, моя Спяща красавице. Обещавам.
— Добре. — Тя го целува по носа. — Значи е решено.
32
Луиз
Не трябваше да го пускам да влезе, не трябваше да го пускам да влезе — това е всичко, което мога да мисля, докато осъзнавам ужаса на цялата бъркотия, която сега се стоварва върху мен. Ако не го бях пуснала, нямаше да се налага да се изправям пред всичко това. Все още не. Искам да повърна. Не знам какво да кажа.
Дейвид трепери от гняв, застанал във всекидневната ми, размахал скапания мобилен телефон на Адел, и крещи нещо за това, че е прочел всички съобщения. Аз плача и дори не знам кога съм започнала, може би още когато той влезе през вратата и аз веднага разбрах, че той знае, но ми се иска да не плачех. Стомахът ми се е свил и се чувствам, сякаш съм заловена в изневяра, и се опитвам да обясня. Мразя се.
— През цялото време? — Той не може да повярва и все още се опитва да си го обясни. — През цялото време си била приятелка с жена ми и не си ми казала? — Когато е разгневен, шотландският му акцент е по-силен, по-агресивен и аз съм изненадана. Това е гласът на непознат.
— Не знаех как! — изплаквам към него и ръцете ми жестикулират без никакъв смисъл, освен може би да отблъсна всичко това. — Аз не… буквално се сблъсках с нея на улицата и тя падна и след това отидохме да пием кафе! Нямах намерение да се сприятелявам с нея, обаче тя ми изпрати съобщение и не знаех какво да направя!
— И не ти хрумна да ѝ споменеш, че работиш за мен? Не ти хрумна, че това ще е нормално?
За момент съм шокирана и замълчавам, което сигурно ме прави да изглеждам още по-виновна. Мислех, че той знае всичко. Може би е намерил телефона на Адел и е дошъл направо тук? Може би още не е говорил с нея? Или може би тя не му е казала за това. Може би се е страхувала прекалено много. Не знам какво да кажа. Дали да му кажа, че тя, разбира се, знаеше? Че ме помоли да го пазя в тайна? Но това ще ѝ създаде още повече неприятности. А от всички нас Адел е тази, която не е направила нищо лошо. Не казвам нищо.
— Колко луда си, по дяволите? — Докато говори, от устата му хвърчи слюнка. — Господи, а аз си мислех, че си толкова искрена. Толкова нормална. Ти преследваш ли ме?
— Изпитвах съжаление към нея! — изкрещявам му аз, макар стените да са тънки и Лора в съседния апартамент със сигурност ще чуе. — Беше самотна!
— За бога, Луиз. Нали разбираш колко побъркано е това?
— Не съм искала да се сприятелявам с нея. Не съм искала. — Думите са изречени през сополите и сълзите ми. — Увлякох се, а и в началото си мислех, че случилото се в бара е минало.
— Но защо не ми каза? Всички тези проклети лъжи, Луиз? Коя си ти?
— Не съм лъгала, просто не… — свивам безпомощно рамене. Просто не ти казах. Това е неубедително и аз го знам още преди той да ме прекъсне.
— Ти какво ми каза? Че си отворена книга? — Дейвид се изсмива презрително и аз почти не мога да го позная. — Правиш глупости. А аз мислех, че мога да ти имам доверие. — Той се обръща на другата страна и прокарва пръсти през косата си, но изглежда, сякаш е на ръба да започне да я скубе с корените. — Не мога да разбера това. Не мога.
— За какво всъщност се тревожиш, Дейвид? — Използвам момента. Най-добрата защита е нападението и ако е мислел, че може да ми има доверие, защо тогава никога не ми казваше нищо? Може би той е глупакът. — Че знам неща, които не трябва да знам? Че може би ще накарам Адел да събере малко смелост и да ти се противопостави? Да те изрита? Да си върне живота?
— Какво? — Той се обръща и ме поглежда, истински ме поглежда за първи път, откакто се втурна вътре. Намръщва се. Понижава глас. — Тя какво ти е казала за мен?
— О, Адел никога не казва нищо друго, освен че те обича. — Сега е мой ред да се изсмея презрително. — Но аз виждам неща. Знам как се отнасяш с нея. Колко се страхува тя от теб. Виждам как си играеш с ума ѝ.
Той се втренчва в мен дълго и сериозно.
— Нито за миг не си и помисляй, че знаеш нещо за брака ми.
— Знам, че държиш всичките ѝ пари. Затова ли не я напускаш? Горкото бедно фермерче спасява богатата наследница и след това я кара да му прехвърли наследството си и никога не ѝ го връща? Ти си истински сюжет от проклет роман на Агата Кристи. — Сега аз се разгневявам. Да, може би Дейвид има право да ми е толкова ядосан и не знам как бих се чувствала аз на негово място — наранена и измамена може би — но той спеше с мен зад гърба на жена си, така че мога да твърдя, че това ме прави по-невинна, поне засега.