— Ти наистина нямаш добро мнение за мен, нали? — Той е пребледнял и разтреперан, но очите му горят.
— Не, не е вярно — отговарям аз и мразя сълзите, които бликват в очите ми. — Аз имам чувства към теб. Мислех, че може би те обичам. Във всеки случай бях на половината път до там. Но съществуват и всички други неща, Дейвид. Неща, които не ми казваш. Неща, за които горката ти жена е прекалено изплашена, за да говори.
— Какво, по дяволите, мислиш, че знаеш, Луиз? — Думите му са студени и резки и той е обзет от ужасно спокойствие. Сдържан гняв. Това заплаха ли е, или въпрос? Сега съм по-изплашена, отколкото когато крещеше. Спомням си как се отнася към Адел и се замислям за белезите от изгарянията му и как я е спасил от пожара. Замислям се за парите. Геройството му заради нея ли е било, или заради него самия?
— Какво наистина се е случило с родителите на Адел? — Аз скръствам ръце на гърдите си, докато тихият ми глас хвърля към него неизреченото обвинение. — Пожар посред нощ и ти случайно минаваш. Тя ми каза за това. Нейният герой. — Издавам звук пффт, за да завърша, показвайки какво мисля аз по въпроса, въпреки че всъщност не знам какво мисля.
— Спасих ѝ живота, по дяволите — изръмжава той, замахвайки с пръст към мен, като едва не ме мушва с него. Правя крачка назад.
— Да, спасил си я. Но не и родителите ѝ. Те са загинали. Това се е оказало доста полезно за теб, нали?
Той се отдръпва и очите му се разширяват.
— Проклета кучка. Мислиш, че аз…?
— Не знам какво да мисля! — викам аз разгневена. — Уморих се да мисля за това. Хапчетата, телефонните обаждания, всичката тая помия! Контролиращият Дейвид на Адел, моят мил, но объркан Дейвид, опитвам се да разбера кой си наистина в цялата тази каша. Никога не съм искала да мисля за това! Никога не съм искала да съм нейна приятелка, но съм, харесвам я и се чувствам ужасно заради всичко това! — Толкова съм разстроена, че едва си поемам въздух, хлипам, задъхвам се и се боря за въздух. — Чувствам се ужасно!
— По дяволите, успокой се, Луиз. — Той прави крачка напред и се опитва да хване ръцете ми, но аз го отблъсвам задъхана и разплакана. Той е шокиран от потока емоции, които се изливат от мен, виждам го.
— Аз съм единствената ѝ приятелка. — Вървя към гибел и не мога да спра. Омръзна ми всички тези въпроси да ме изяждат отвътре. — Единствената ѝ приятелка. Защо е така?
— Луиз, чуй ме…
— Какво стана с Роб, Дейвид?
Тогава той се вцепенява и почти усещам как целият свят притаява дъх между нас. Собственото ми дишане се успокоява.
— Защо вече не са приятели? — питам аз. — Какво си направил?
— Откъде знаеш за Роб? — Той се втренчва в мен. Думите са почти шепот.
— Какво си направил? — питам отново аз, но нещо в изражението му ме кара да се запитам дали наистина искам да знам. Той сякаш не ме чува. Един дълъг миг не казва нищо и аз осъзнавам, че не се е втренчил в мен, а в нещо зад мен, нещо, което само той вижда.
— Уволнена си — казва накрая той.
Думите му, студени и безстрастни, са толкова различни от това, което очаквам, че изобщо не ги разбирам.
— Какво? — Сега е мой ред да се намръщя объркана.
— Утре подай молбата си за незабавно напускане. С имейл. Не ме интересува каква причина ще намериш — измисли нещо. Би трябвало да се справиш съвсем лесно.
Аз съм зашеметена. Работата ми? Дейвид ми отнема работата?
— И ако ти хрумне да кажеш на д-р Сайкс за евтината ни малка афера, тогава аз ще му покажа това. — Той вдига телефона на Адел. — И тогава ще изглеждаш така обсесивна, както и Антъни Хокинс. — Навежда се много близо до мен, заплашително овладян и тих. — Защото само истински побъркана жена ще започне тайно приятелство с жената на мъжа, когото чука. — Той се отдръпва леко. — О, д-р Сайкс е мъж с традиционни виждания. Изобщо няма да го интересува, че съм те чукал. Но няма да уважава теб, защото си чукала мен. Ще намери начин самият той да се отърве от теб.
Губя работата си. Изведнъж всичко това е много реално. Дейвид ме мрази, не знам дали Адел е добре, а сега загубих и работата си. Връщам се към онази първа вечер в бара, където се бяхме смели, бяхме пили и той ме бе накарал да се почувствам толкова жива, а след това идват сълзите — буйни, бързи и горещи, пълни със самосъжаление. Тази бъркотия е по моя вина и трябва да си го призная, но това, че го знам, ме кара да се чувствам по-зле.